— Ха-ха — засмях се аз, все едно не бях забелязал нищо. — Предполагам, че последните няколко седмици не са били лесни за теб, а, Ърни?
— И аз така мисля — отвърна хладно той.
Все още удържаше на моите попълзновения да се сприятелим. Това обаче нямаше да трае вечно. Мога да бъда доста очарователен, когато се наложи.
— Никак, ама никак не ти завиждам — продължих да натискам. — Сигурно не те оставят на мира, а?
— Ами ако така наричаш получаването на седем фалшиви талона да се явя в амбулаторията за СПИН тест, сигурно си прав.
— Хайде де, не може да е чак толкова зле — казах.
— Така ли мислиш? Става дума само за днес следобед. Вчера някакъв задник беше напълнил чекмеджетата на бюрото ми догоре с розово бельо. Миналата седмица някакви кадети влезли през нощта в кабинета ми, боядисали бюрото ми розово и сменили табелката с надпис „Мисис Уайтхол“.
— Напълно те разбирам, човече. Това вече съм го минал. Знаеш ли, преди няколко дни някакво копеле беше написало „Внимание, гейове!“ над вратата на офиса ми.
— Така ли? — попита той доста по-меко. — Май го видях по Си Ен Ен. Това си бил ти, така ли?
— Аз бях — отвърнах. — Не можеш да си представиш какво ми костваше това.
— Кофти, а?
— Какво говориш, генералите направо се бяха подредили на опашка, за да ми четат конско по телефона. Все едно дъщерята на президента беше забременяла от мен. Ще ти кажа, Ърни, беше истински ад.
— Така ли? — попита той и тонът му изведнъж стана по-приятелски, като още веднъж доказа, че нещастието наистина си търси компания. — Чакай само да видиш на мен какво ми се случи. Женен съм от осем години. С жена ми ходехме още от гимназията, а после и през цялото време, докато бях кадет. Имаме три деца, по дяволите! Е, миналата нощ си лежим в леглото и тя се обръща към мен, поглежда ме много странно и пита: „Виж какво, скъпи, има ли нещо, което би искал да споделиш с мен? Искам да кажа изобщо нещо, каквото и да е?“ Можеш ли да повярваш? Идваше ми да я счупя от бой.
— Еха! Собствената ти жена? Това вече си е за вестниците.
— Е, разбира се, че не го направих. Да я счупя от бой де. Просто й скочих и пуснах дрелката да работи до три сутринта. Два дни след това госпожата ходеше като разглобена. И повече няма да поставя под въпрос мъжествеността ми.
— Ха-ха-ха — изхилих се аз, след като Ърни вече бе споделил общите ни неволи.
Ледът в тона му се бе стопил, беше се отпуснал и гласът му вече звучеше като на добро момче от Южен Бронкс. От онези, които обичат да говорят по много, само да започнат веднъж.
Пак се засмях и попитах:
— Е, Ърни, какво можеш да ми кажеш за Уайтхол?
— Зависи. От какво се интересуваш?
— Що за човек беше?
— По дяволите, всички това питат. Не знам. Беше си като нас, разбираш ли?
— Чакай, чакай, Ърни, аз не съм всички. Аз съм човекът който трябва да убеди десет твърдоглави копелета съдебни заседатели да не му пуснат петдесет хиляди волта ток. И за да го направя, трябва да разбера какъв човек е бил, ама наистина.
Той, изглежда, внимателно обмисли това, защото настъпи дълга пауза. Поемах голям риск. Може би пък изобщо не обичаше Уайтхол и нямаше нищо против да му пуснат петдесет хиляди волта и да го изпекат като коледна пуйка. Но пък какъв друг избор имах?
— Това между нас ли ще си остане? — попита накрая.
— Абсолютно.
— Искам да кажа, че няма да са глупостите, които пробутвам на репортерите, за да ме оставят на мира, нали ти е ясно?
— Ърни, кълна се. Няма да кажа и думичка на никого.
— Добре. Истината е, че Уайтхол наистина ми харесваше. Харесваше ми много. Бяхме добри приятели, разбираш ли?
Отстъпваше внимателно, като човек, който пробва горещата вода с пръстите на краката си.
— Защо?
— По дяволите, откъде да знам? Просто беше готин тип, разбираш ли? Фантастичен кадет. Играеше по правилата, нали се сещаш? Само не го разбирай погрешно. Беше абсолютно честен. Човек, на когото можеш да се довериш в труден момент.
— Без майтап? — попитах.
— Да, без майтап. Ще ти разкажа една история. Бяхме в първи курс, тук го наричат плебейския, нали знаеш? В моята рота имаше едно момче, което си беше направо обречено. Нали ги знаеш този тип хора? Не може да си лъсне ботушите, униформата му виси като чувал, винаги го хващат за нещо при сутрешния преглед на спалните помещения и все не може да запомни всичките глупости, които плебеите трябва да знаят, защото кадетите от по-горните курсове ги изпитват всеки ден. Това момче беше пълна скръб. А ония от горните курсове започнаха да го тормозят като пирани, направиха живота му ад, тероризираха го всеки ден, до късно вечерта, за да не може да учи, така че той толкова се изнерви и изтощи, че беше на ръба да го изхвърлят. Това, разбира се, им беше целта. Опитваха се да го прогонят, нали разбираш? Или да го накарат да се почувства толкова нещастен, че сам да напусне, или толкова да се скапе от умора, че да го изхвърлят. В същия взвод беше и Томи Уайтхол. Той обаче беше господин Съвършенство. Един от онези типове, на които играта им става ясна още с влизането в „Уест Пойнт“. Познаваш ги тия, нали?
— Да.
— Така. Кадетите от горните курсове просто обожаваха Томи Уайтхол. Винаги го сочеха на онзи некадърник: „Ей, тъпанар, погледни Уайтхол! Що не си като него, бе? Какъв ти е шибаният проблем, а?“ И един ден за всеобща изненада Уайтхол влиза в строя с ботуши, които сякаш е лъскал с кал, униформата му е цялата на петна и изведнъж не може да си спомни дори собственото си име. Старшите кадети го понасметоха, но не много, защото все пак си беше той, нали, господин Съвършенство. Няма да се повтори, нали? Станало веднъж, но много важно, нали следиш мисълта ми?
— И още как.
— Само че Томи Уайтхол не се поправи. Господин Съвършенство сякаш се разпадаше. И онези типове, нали са като акулите, забравиха за смотаняка и подгониха Уайтхол. Стана точно както пише в Библията — единственото нещо, което хората мразят повече от обикновения грешник, е светецът, изпаднал в немилост. Онова, което никой не знаеше, беше, че Томи стоеше буден до полунощ всяка вечер, за да може да се измъкне от стаята си, да отиде при смотаняка, да му лъсне ботушите, да подготви помещението за проверка и дори да му помогне в ученето. С две думи, Томи му спаси задника. Ако Томи не му беше помогнал, онзи тъп смотаняк или щеше да се провали на изпитите, или щяха да го изхвърлят дисциплинарно.
Ърни изстреля всичко това като картечница, както може да го направи само чистокръвен нюйоркчанин, но историята бе толкова дълга и криволичеща, че дори той трябваше да спре да си поеме дъх.
После каза:
— Ти обаче си умен, нали така? Ти си адвокат и прочие. Сигурно вече си се досетил кой беше онзи смотаняк? Искам да кажа, че сега нямаше да седя тук, ако не беше Томи Уайтхол. Никой не се стараеше повече от него.
— И защо се напъваше толкова?
— Откъде да знам, по дяволите? Просто си мислех, че ще стане наистина страхотен офицер. Такъв си беше, нали разбираш? По-зрял от всички нас по онова време.
— По-зрял в какъв смисъл?
— По-мотивиран. Никога не се оплака, не изхленчи, никога не направи някоя глупост като останалите.
— Без майтап?
— Без никакъв майтап. Беше съвсем близо до първото място и в учебните занятия. Безкрайно умен. Ами боксът? Взе шибаните златни ръкавици в полутежката категория в Ню Йорк. Ако знаеш нещо за бокса, това е все едно да си национален първенец сред аматьорите, защото най-добрите момчета от цялата страна се изсипват за това състезание.
— Нямах представа — признах.
— Да, така е, трудно се опознава Томи. Може да се държи като отвратителен тъпанар, докато не реши, че те харесва. Все едно се е оградил с леден ров, нали разбираш? Никога не разбрах защо го прави. Поне досега не знаех. Кой би си го помислил, а?
Що се отнася до ледения ров, това го бях разбрал. Бях се сблъскал с него. Разбира се, не му го казах. Вместо това попитах: