— Дръмънд, влизал ли си някога в бой? Убивал ли си човек?
Всъщност, преди да стана адвокат, служих пет години като офицер от пехотата. Прекарах ги в онези части, които в армията евфемистично наричат „черни“, защото са толкова секретни, че и самото им съществуване се пази в строга тайна. Наричаха моята част „Отряда“ — съкратено название на 116-и разузнавателен ескадрон. Но онова, което правехме, имаше твърде малко общо с разузнаването, а много повече — с антитероризма в мирно време, както и с някои доста неприятни и много опасни неща по време на война.
На Гилдърстоун не му влизаше в работата да знае това, разбира се. Но съм влизал в битка. Всъщност два пъти — веднъж в Панама и по-късно в Персийския залив. А междувременно бях участвал и в още няколко интересни операции.
Отговорих му само с едно „да“ и толкова.
— Аз също — рече той. — Във Виетнам, преди много години. Дотогава никога не бях смятал, че мога да убия някого. Мислех си, че стоя над такава първобитна диващина. Бях прекалено образован, прекалено възпитан, прекалено самоосъзнат. Дори след като пристигнах там, продължавах да си мисля, че ще изкарам срока на службата си с карабината М-16 в скута и само ще давам заповеди на другите да убиват. Не стана така, разбира се.
— Тъй ли? И какво се случи?
Вместо да ми отговори, той рече:
— Разкажи ми за първия път, когато си убил човек.
Тази игра не ми харесваше, но след като се опитвах да го предумам да сподели свои тайни, не виждах какъв друг избор можех да имам, освен да играя по свирката му.
— Добре, Ед. Проста и ясна работа. Трябваше да вляза с екипа си в една сграда, а пред нея стоеше караул, беше застанал на пътя ни и затова го убих.
— Как?
— Това е глупав въпрос, Ед. Убих го, и толкова.
— Какво оръжие използва?
— Нож.
— Изотзад ли се промъкна?
— Да, Ед, промъкнах се изотзад.
— Затисна ли му устата с длан, за да не извика?
— Точно така.
— И къде го наръга?
— Какво искаш да кажеш с това? — попитах, изваден от търпение от кръвожадното му любопитство.
— Гърлото ли му преряза? Или го заби в корема? В сърцето? В гърба?
— Забих го в долната част на корема. Стига ли толкова?
— И след това го разпори нагоре?
— Да, разбира се.
— Защо?
— Защо какво?
— Защо избра точно този удар?
— Защото е бърз. Защото не може да има грешка.
— Защо?
— Защото коремът е мека тъкан, Ед. Защото няма да ти се изпречат кости или ребра. Защото силното движение нагоре разкъсва няколко жизненоважни органа и прекъсва поне две основни артерии.
— Предварително обмислен избор ли беше?
Отвърнах:
— Ед, започва да ми омръзва.
— Така ли беше? — настоя той.
— Добре, така беше. Защо?
— За какво си мислеше, докато онзи умираше?
— Не знам — излъгах, много раздразнен.
— Не, знаеш. За какво си мислеше?
Вече започвах да се ядосвам.
— Виж какво, Ед, искам просто да знам какво би накарало Уайтхол да убие човек. Остави тази игра!
Той не ми обърна внимание.
— Ти стоиш току до сградата. С едната си ръка си запушил устата му, а с другата го държиш изправен. Телата ви са толкова близо, че можеш да усетиш как сърцето му бие като полудяло. Можеш да помиришеш газовете, излитащи от вътрешностите му. Главите ви са толкова близо, че можеш да чуеш последните му издихания, заглушените стонове от болката. Това е много интимен момент. За какво си мислеше?
— Мислех си същото, което си мисля и за теб. Исках просто този досаден негодник да свърши. Трябваше да вляза с екипа си в сградата, затова той трябваше да побърза малко и да умре най-сетне.
— Значи си хладнокръвен убиец — заключи Гилдърстоун. — Платен убиец. Аз не бях като теб, Дръмънд. С мен не се случи същото. Аз просто се пречупих. Изригнах в ярост. Просто се втурнах към едни храсти и започнах да убивам — безразборно, безсрамно, необуздано. Още не знам какво ме предизвика. Започнах да убивам всичко, което беше пред очите ми.
— Ами хубаво — рекох. — Но какво общо има това с Уайтхол?
— Знаеш ли какво направих после? — попита той, като упорито продължаваше да отхвърля протестите и настояванията ми.
— Не, Ед, разкажи ми. Какво направи после?
— Огледах се и видях всички хора, които бях убил. Трябва да ти кажа, че имаше поне десетина трупа. После повърнах. А след това се прострелях в крака. Там, на място — просто насочих карабината към крака си и изстрелях три куршума.
— Сигурно доста е боляло — предположих мило.
— А знаеш ли какво беше най-смешното?
— Не знаех, че изобщо има нещо смешно — отвърнах.
Този човек изобщо не ми харесваше.
— Бях награден с Кръста за особени заслуги за доблестната си акция — каза той. — Както и с медал „Пурпурно сърце“ и предсрочно уволнение, за да ми излекуват крака.
Рядко ми се случва да изгубя дар слово, но този път стана. Бях напълно слисан.
Кръстът за особени заслуги стои само на една идея под Почетния медал. Едуин Гилдърстоун беше военен герой. Напълно повреден, противоречив и отвратен от себе си, но въпреки това — истински герой. Ала герой или не, той беше от онзи тип хора, които са с толкова напомпано съзнание за собствената си стойност, че самото откритие, че могат да бъдат също толкова обикновени, земни и склонни към убийство като всички останали, ги води към самоосакатяване. Това за мен е доста гадна черта на характера.
Но още по-смущаващото беше, че човек, който беше заслужил втората по стойност награда за доблест на страната си, сега беше изплашен до смърт да помогне на свой бивш студент да избегне електрическия стол. Герой, моля ви се.
Опитах се да докарам максимален сарказъм, когато казах:
— Боже мой, Ед, трябва да те е обзела бая страшничка ярост.
Той отвърна съвсем сухо:
— Томас Уайтхол не прилича на теб, Дръмънд. Прилича на мен. Може да изригне и да убие някого, но после ще рухне. Съвестта ще изпепели цялата му същност. На какъв ти прилича? На човек, който все още не може да се справи със себе си? Или на човек, който иска да се застреля в крака?
Точно в този момент реших, че ми е писнало от Едуин Гилдърстоун и неговите горчиви, престорени речи. Рязко му благодарих и затворих. Налях си нова чаша кафе и застанах до прозореца, като се опитвах да събера парчетата от мозайката.
Нито приятелят на Уайтхол, нито преподавателят му от колежа не се бяха поколебали: да, Томас Уайтхол с лекота би убил човек. Очевидно не вършеха работа. От друга страна, доколко добра беше преценката им?
Ърни Уолтърс говореше като истински нюйоркчанин, което винаги включва и известно преувеличение. Не лъжеше, просто вземаше четирийсет и пет секунди и ги правеше на минута. Но той беше живял с Уайтхол две години, бе му близък приятел в продължение на дванайсет, описваше го почти като брат, а изобщо не беше заподозрян за хомосексуализма му. Доста сериозен пропуск. Сексуалната нагласа на даден човек е неотменима част от характера му, от самата му земна същност. Ърни Уолтърс изобщо не го бе доловил.
Гилдърстоун бе знаел за хомосексуализма му, но неговата оценка беше още по-погрешна от тази на Уолтърс. Предполагах, че Гилдърстоун, както много възрастни хора, беше виждал в Уайтхол именно онзи млад човек, когото би искал да превърне в по-изчистено и лъскаво копие на самия себе си. Точно това стоеше зад дрънканиците му за нереализирания талант и за стипендията „Роудс“. Бе искал Уайтхол да се превърне в негова собствена сянка, да следва стъпките му. Бе искал Уайтхол да бъде нещо повече от типичния войник, чийто живот ще бъде пропилян в битки и местене от един гарнизон в друг. Само че Уайтхол го беше отрязал.
Започвах да разбирам, че светът, населяван от хомосексуалните военни, беше доста странно място. Ето ви го значи Ърни Уолтърс, напълно порядъчен хетеросексуален мъж, подложен всекидневно на нападки, само защото някога е бил съквартирант на гей. И въпреки това той беше готов доброволно да рискува кариерата си и да помогне на Уайтхол. А ето ви го, от друга страна, Ед Гилдърстоун, самия той хомосексуалист, който може би обичаше Уайтхол и трябваше да изпитва огромно съчувствие към него; освен това — петдесет и три годишен майор, чиято военна кариера бе пълна развалина, но който не искаше да направи никакво усилие, за да помогне на бившия си възпитаник.