Може би Гилдърстоун бе белязан от раните на старата система. През петдесетте години е бил тийнейджър, а в армията е служил през шейсетте, когато на английски думата „гей“ все още означаваше весел, радостен и забавен, а думата „хомосексуалист“ — присмех, позор и изолация. Когато човек е принуден да се крие толкова дълго, сигурно се превръща в доста потайно и самотно същество.
Писателите биха нарекли всичко това горчива ирония. Аз бих го нарекъл отчайващ провал.
Но най-изненадващото, което узнах, беше, че Уайтхол всъщност е бил доста добро момче. Тоест освен ако Ърни Уолтърс не беше пълен глупак, Уайтхол бе страхотен пич. А пък ако Гилдърстоун беше прав, Уайтхол трябваше да демонстрира ужасяващи емоционални последици от убийството. А аз не бях забелязал нищо подобно.
За съжаление бях научил и факта, че клиентът ми беше и боксьор със стоманени юмруци, задвижвани от мускули като парна машина, и с психически спусък, който би могъл да го извади от релси. Притежаваше достатъчно сила да троши челюсти и носове — предостатъчна, за да нанесе зловещите рани, които бях видял по тялото на Ли.
13
Върху табелата над вратата беше изписано „Щабна рота, база „Йонгсан“. Сградата не беше забележителна с нищо — просто стара мухлясала казарма от червени тухли, построена от японците веднага след Руско-японската война, когато Корейският полуостров е бил тяхна колония.
Японците не са били великодушни или жалостиви управници. Всъщност били безкрайно жестоки, грабели ресурсите на страната и се отнасяли с корейския народ като с роби. Дори мобилизирали няколко хиляди млади корейки и ги разпратили по военните бордеи из цяла Азия, да служат като сексуални робини на императорските воини. На фона на други оскърбления спрямо поробени народи това е доста отвратително. И корейците не са го забравили. Помнят го, и то с подробности.
Минах през портала и помолих първия срещнат войник да ме отведе при старши сержанта на ротата. Той ме изгледа с недоумение, после ми посочи третата врата вляво по коридора, над която стърчеше голяма зелена табела с надпис „Старши сержант“.
Да се чуди тогава човек защо редовият състав смята офицерите за толкова тъпи.
Влязох в канцеларията и се озовах срещу една чернокоса волнонаемна служителка, четвърти клас. Седеше зад сиво метално бюро и говореше по телефона, като безсрамно флиртуваше със събеседника си. Веднага прикова вниманието ми. Беше малко повечко закръглена, отколкото трябва, а и чертите й бяха едри, за да я сметне човек за привлекателна, но сто на сто събираше очите на мъжете. Само един поглед към нея и вече си представяш легло, чаршафи и тежко дишане.
В армията има доста строги правила жените военнослужещи да не изглеждат твърде примамливи или изкусителни. Тази жена обаче не просто ги нарушаваше, тя направо ги беше изхвърлила на километри разстояние с тупираната си прическа, огромните, блестящи златни халки, които висяха от ушите й, и с фон дьо тен, руж и червило в количества, достатъчни да се боядиса Берлинската стена. Свирепо дъвчеше, както личеше по всичко, някаква особено огромна дъвка.
— Ей, изчакай малко — каза тя в слушалката, закри я с длан и сръчно избута с език дъвката в ъгъла на устата си.
Дарих я с любезна, топла, одобрителна усмивка.
— Бих искал да разговарям със старши сержанта ви, моля.
Тя не отговори. Или по-скоро отговори, но не с думи. Раменете й се дръпнаха назад — жест, който веднага разпознах като типично женски опит да привлече вниманието ми към гърдите й. А тях толкова си ги биваше, че изобщо не си струваше да хаби енергия за привличане на допълнително внимание. Виждах ги чудесно дори през торбестата й униформа, благодаря много.
След като прикова пълното ми внимание, тя се усмихна малко по-окуражаващо.
— А мога ли да разбера по какъв въпрос го търсите, господин майор?
— Аз съм адвокатът на капитан Уайтхол.
— На капитан Уайтхол ли?
— Да. На Уайтхол — рекох и се огледах така, сякаш се чудех дали не съм объркал сградата. — Не беше ли той командирът на тази рота?
— Да, точно така — каза тя и затвори слушалката, без да се сбогува, след което се изправи. — Много съжалявам, но сержантът не е тук.
— Ами добре. Благодаря — казах и понечих да си тръгна.
Но промених решението си.
— Един момент, мис… — Трябваше да видя името й върху табелката.
Нямах друг избор, освен да се вторача още веднъж в огромния й гръден кош. Тя великодушно ме улесни, като премести гърдите си още по-близо до лицето ми.
— Ъъъ, специалист Фиори — довърших.
На нея това доста й се понрави. Дъвката й отново зае позиция и челюстите й заработиха.
— Мога ли да направя нещо за вас? — попита лукаво.
— Може би. Познавахте ли капитан Уайтхол?
— Да, сър.
— Добре ли го познавахте?
— Мисля, че да. Аз бях негова секретарка, преди… нали разбирате, преди да се случи всичко това.
— И какво значи това? Били сте му пряко подчинена?
Тя кимна и задъвка още по-енергично.
— Колко време?
— Седем месеца. Бюрото ми беше точно пред кабинета му. Аз бях… момичето Четвъртъкан. Винаги така ме наричаше.
— Четвъртъкан ли? — попитах и се почесах по главата. — Може би имате предвид Петкан?
— Да де. Както и да е — отвърна тя с тъповато изражение.
Глупаво поясних:
— Виждате ли, това е от онзи роман, „Робинзон Крузо“. Може би сте го чели като малка?
— Ами не — отвърна тя и задъвка още по-яко. — Никога не съм си падала по четенето.
Личеше си де. Облегнах се на бюрото й и се нагласих по-удобно. Тя също го направи, като се нагласи може би малко прекалено удобно. В новата си поза беше на не повече от двайсетина сантиметра от мен.
Попитах я:
— Харесвахте ли го?
Погледът й пробяга по лицето ми, сякаш се чудеше как да ми отговори. Ако търсеше някакъв жокер, не й го дадох. Фиори повъртя езика в устата си, после отвърна:
— Ами да, харесвах го. Много го харесвах.
— Защо го харесвахте?
— Беше просто разкошен мъж. Всички го харесваха. Или поне го уважаваха.
Удивително, помислих си аз — като че повтаряше описанието на Ърни Уолтърс дума по дума.
— Добре, бихте ли могли да ми кажете защо всички са го харесвали или поне са го уважавали?
— Беше добър офицер. Нали разбирате, когато човек работи в рота като тази, се сблъсква с маса офицери, по списък може би са двеста. Не искам да ви обидя или нещо такова, но повечето офицери или са смотаняци, или пъзльовци.
— Толкова ли са зле? Аз пък винаги съм смятал, че офицерите са la creme de la сremе.
— A?
— Нали разбирате, най-послушните палета от котилото — поясних, а тя продължи да ме гледа слисано.
— Най-добрата реколта — опитах отново, но изражение само се задълбочи.
Не само четенето не й допадаше; познанията й по френски, кинология и земеделие също бяха крайно оскъдни.
— Да де, както и да е — измърмори най-накрая, все едно се чудеше защо я тормозя с тези сложни теми. — Във всеки случай капитан Уайтхол беше по-различен. Наистина умен, ако искате да знаете.
Не можех да избягам от мисълта, че тази жена смята всеки, който може сам да си върже обувките, за интелигент от космическа величина. След кратка пауза за размисъл тя добави:
— И справедлив. Винаги беше много справедлив.
— Вижте сега, не го казвате, защото сте били негова секретарка, нали?
— В никакъв случай. Искате ли да знаете истината? Дори тръгна мълва да не казваме нищо хубаво за капитана.
Отдръпнах се и я изгледах с театрален шок.
— Наистина ли? Шегувате ли се? И кой е издал такова нареждане?
— Ами нали разбирате, никой не го е заповядал или нещо подобно. Искам да кажа, че няма нищо официално, но това се говори. Нали разбирате?