Да, разбирах.
Армията, както повечето големи организации, си служи едновременно с два комуникационни канала — официален и неофициален — и този случай определено не беше един от онези, в които старши сержантът просто строява личния състав и изкрещява: „Първият от вас, смотаняци, който изтърве нещо хубаво за Уайтхол, ще чисти кенефите до края на военната си служба!“ Използван беше по-изискан метод. Просто са прошепнали същото съобщение на ухото на сержанта и броени секунди по-късно това вече е била основната тема за разговори в тоалетните.
За всеки случай попитах:
— Но вие сте го смятали за доста добър командир, нали?
— Не само аз го казвам — настоя тя и посочи към високата етажерка с награди в ъгъла.
Хвърлих един поглед и видях няколко ръждясали антики, подредени на горните две лавици, и шест блестящи, чисто нови купи — на долните.
В мирно време не могат да се печелят битки — те просто не се водят, — затова армията насочва цялата дремеща енергия към състезания между отделните военни части за спечелването на различни отличия. Състезанията са доста ожесточени и яростни, тъй като са единственият начин свръхамбициозните да надделеят над колегите си и това да бъде забелязано.
Гледах завоюваните през шестте месеца трофеи, които поставяха щабната рота на базата „Йонгсан“ начело на всички военни части в Корея.
Както изглеждаше, Томас Уайтхол е бил рядко енергичен и компетентен офицер. Разбира се, той сам ми го каза при първата ни среща. Но човек се учи да гледа със съмнение на подобни неща, защото, ако има едно определено умение, в което всички офицери се усъвършенстват максимално, това е да лъскат до огледален блясък собствените си задници.
Обърнах се към специалист Фиори, която, докато не я гледах, някак си беше успяла да се качи на бюрото и да заеме странно изкривена поза — с извити настрани устни, дръпнати назад рамене и изпъкнали напред гърди, които опъваха куртката й. Ако беше по бански костюм, сигурно щеше да бъде славна гледка. Дори в камуфлажната униформа си имаше определени качества.
Едва тогава осъзнах колко хитро куче всъщност беше Томи Уайтхол. Нищо чудно, че я беше сложил на бюрото пред кабинета си. Ако не беше истинска нимфоманка, крайно успешно се преструваше. Този хитър дявол! Тя беше заместителката на снимката, която беше държал на бюрото си в „Уест Пойнт“, най-новата съставна част от неговия камуфлаж.
Усмихнах се на специалист Фиори и й благодарих за откровеността. Тя засмука долната си устна, примигна кокетно и съблазнително завъртя рамене с едно полюшващо движение, при което гърдите й заприличаха на две огромни пясъчни дюни, връхлетени от бурен вятър. Ако питате мен, беше гледала твърде много филми с Мерилин Монро.
— Значи сте адвокат, така ли? — попита и облиза устни.
— Да, точно така.
— Това означава ли, че сте по-добре платен от останалите офицери?
— Не — отвърнах и непоколебимо се запътих към вратата.
Остана й време да ми хвърли само още един от изгарящите си погледи, преди да успея да се измъкна в безопасния коридор.
Втурнах се към хотела, за да видя дали имам някакви съобщения. Влязох във фоайето и налетях право в средата на голяма и шумна група мъже. Повечето бяха подредени на опашка да се регистрират. Бяха поне петдесетина души и някои носеха черно-бели яки на проповедници, други — не. Но съдейки по шума, който вдигаха, изглеждаха като участници в някакъв южняшки конгрес. Колко интересно, рекох си наум.
Ловко си пробих път до опашката и застанах зад един възрастен господин, висок и закръглен, с едра глава, върху която беше останала съвсем малко коса. Приличаше на ходеща праскова, докато побутваше чантите си с крак в такт с напредването на опашката.
Блъснах се в него и той се обърна. Придадох си притеснено изражение.
— Господи, извинете. Надявам се, че не ви е заболяло.
— Никак, синко — отвърна той със захаросан, дълбок южняшки акцент.
Ухилих се.
— Е, добре дошли в Южна Корея. За пръв път ли сте тук?
— Всъщност не. Бях тук през петдесет и втора, като редник по време на войната.
— Страната доста се е променила, нали? — попитах.
Това винаги беше безпогрешно начало за разговор с ветеран от Корейската война. Последния път, когато са виждали Корея, тя е представлявала изровени от артилерията ниви, буквално вонящи на лайна, и е била осеяна с безброй малки, еднообразни селца от сламени колиби и нещастни хорица, които нямат и два петака. А сега тук беше пълно с небостъргачи и лъскави нови коли и, повярвайте ми, доста милиардери.
— Господ е сътворил същинско чудо — обяви той.
— Наистина е така. Вие какво, група ветерани на посещение ли сте? — попитах и кимнах към спътниците му.
— Не. Всички сме проповедници и свещеници.
— Аха! — казах на проповедник Праскова. — Значи сте дошли за някаква религиозна сбирка?
— Не, всъщност не. Тук сме заради оная работа с Уайтхол. Нали знаете, онзи убиец хомосексуалист — отвърна напевно проповедник Праскова, като болезнено провлачваше всяка сричка, сякаш му беше дяволски трудно да произнесе точно това съществително.
— Аха. Да, има логика.
— Поканиха ни от армията — поясни той, очевидно безкрайно горд от този факт.
— От армията? Наистина ли? И какво, помолиха ви да дойдете?
— Точно така. Разбирате ли, ние бяхме във Вашингтон, за да участваме в големия поход. Тук гледахте ли го по телевизията? — попита той с такъв тон, сякаш се изживяваше като първия човек на Луната.
— Аха, да. Много впечатляващо — уверих го аз.
— Да. Е, ние го организирахме. Както и да е, поканиха неколцина от нас да се отбием в Пентагона и началник-щабът на армията лично ни попита дали бихме искали да дойдем. Дори ни даде самолет. Много добър човек, ако ме питате.
— Виж ти, виж ти — забелязах лукаво, като неусетно преминах на южняшки акцент и хитро присвих очи. — Имате ли нещо против да ми кажете армията какво очаква от вас да направите?
— А, не са ни поставяли никакви условия. Тук сме, за да представим възгледите на всички добри християни и американци — отвърна той. — Да вдигнем кръста.
— А имате ли планове как да вдигнете кръста? — попитах възможно най-небрежно при дадените обстоятелства.
— Ще ни видите — усмихна се той и бутна чантата си още метър напред.
След това забеляза отличителните знаци на военен адвокат на яката ми и ме изгледа от глава до пети.
— Я чакайте малко, вие сте адвокат, нали?
— Да — признах си. — Най-лошата служба във войската. Отрепките на военната професия.
— Аха — каза той, сякаш знаеше от собствен опит, че е точно така. — Значи имате мнение за това какво ще се случи на този дявол Уайтхол в съда?
— Разбира се — обявих уверено.
— И какво е то? — попита той.
В същия миг още седем или осем от колегите му проповедници се извърнаха да чуят какво ще кажа.
Точно такива моменти остават в историята. Изобщо не можех да допусна цяла тълпа разгневени проповедници, по християни от папата, да пречат на нашия клиент. Атмосферата беше достатъчно отровена. Освен това единственият ни коз срещу корейското правителство беше страхът на местните, че американското обществено мнение е на наша страна. Не исках никой да разваля доброто впечатление.
Надянах най-адвокатското изражение и безразсъдно обявих:
— Според мен ще се отърве.
Брадичката му увисна и големите му силни челюсти възмутено потрепериха като малеби.
— Ще се отърве ли? И като как ще се отърве това момче? Нали спял до трупа. Собственият му колан бил увит около врата на онова дете. А и дяволското му семе било вътре в него!
Избухването му беше толкова шумно, че почти двайсетина проповедници и свещеници се скупчиха около нас и колективно започнаха да слухтят за всяка дума. Доста от тях изглеждаха притеснени. Никак не им се нравеше идеята публично да анатемосат някой, който по-късно може да се окаже невинен. Как щяха да се върнат у дома и да погледнат паството си в очите?
— Ами вижте, тук не сме чак толкова много, а всички ни познавате, адвокатите, как обичаме да клюкарим. Слуховете се разнасят доста бързо.