— Така ли? — Напред пристъпи друг проповедник, за да зададе въпроса си.
Този беше с няколко години по-млад от проповедник Праскова, по-строен и с обветреното, изсушено лице, характерно за някои южняци. Погледът му беше твърд. Майка ми казваше, че такива очи приличат на острилки. Измислих му друг прякор: проповедник Противен.
— Ами чувам това-онова — отвърнах.
Проповедник Противен издължи врата си с няколко сантиметра.
— И какво точно си чул, синко?
— Че може би полицията не си е свършила работата както трябва. Че може би са стигнали до прибързани заключения, ако разбирате какво имам предвид.
— Не — рече той. — Изобщо не разбирам какво имаш предвид.
— Засега са само слухове, но се говори, че корейската полиция нахлула в апартамента и ужасно оплескала местопрестъплението. Замърсили доказателствения материал, манипулирали свидетелите. Освен това, като се има предвид кой е починалият и прочие, извинете ме за този израз, но топките им били здраво стиснати от корейското правителство, та се наложило да обявят заподозрян възможно най-бързо. Който и да е, само да има заподозрян, дори това да означава да се опитваш да вкараш квадратна клечка в кръгъл отвор.
Клепачите на непроницаемите очи на проповедник Противен се свиха още повече, докато от самите му очи останаха само две тънки черни цепки, а част от лицето му под носа започна да се движи, сякаш се опитваше да сдъвче нещо много твърдо.
— Не думай! — рече той и наведе глава, изпълнен със съмнения.
— Казвам ви онова, което съм чул — отвърнах и погледнах часовника си, сякаш изведнъж се бях сетил, че имам някаква изключително важна среща.
Той сви рамене и продължи достатъчно силно, та всички присъстващи да го чуят:
— Синко, преди да се заемем с тази възвишена задача, ни подготви някакъв генерал с две звезди от самия Пентагон. Той ни съобщи всички подробности за делото. Според него нашето момче Уайтхол несъмнено е виновно. Каза, че нямало никакъв шанс да се отърве. Точно това му бяха думите.
Усетих как устата ми се изпълва с жлъчка. Преглътнах я и се опитах да запазя самообладание.
— А случайно да сте запомнили името на генерала? Искам да кажа, че дори генералите понякога грешат в тези неща. А и той си стои във Вашингтон все пак. А пък ние сме тук, на предната линия на правосъдието. Освен това той не е юрист, нали така? Тогава откъде ще знае такива подробности?
— Не си спомням името му — призна си откровено проповедник Противен, почеса се по главата и бързо добави: — Цялата зала беше пълна с генерали. И той обаче беше юрист като теб. Само дето беше нещо като главния юрист, така че според мен е знаел точно какво говори.
Усмивката ми се стопи. И след като вече се бях направил на пълен глупак, погледнах часовника си и възкликнах:
— Боже мой, вижте колко е часът! Трябва веднага да бягам!
Проповедник Праскова се усмихна великодушно, но проповедник Противен се беше вторачил в табелката с името ми, сякаш имаше намерение да го запомни, а може би дори да направи справка.
Втурнах се към асансьора, а оттам — към стаята си. Бях толкова бесен, че ми беше паднала пелена пред очите. Вдигнах телефонната слушалка и дадох вашингтонския номер на централата. Минаха няколко секунди, преди да отговори административният помощник на Клапър, капитан с глупавото име Уилям Джоунс.
Опитах се да овладея яростта си и задавено казах:
— Тук е Дръмънд. Искам да говоря с генерала. Свържи ме веднага с този негодник!
По някакъв свръхестествен начин капитан Джоунс усети, че не бях в добро настроение.
— Майор Дръмънд — рече той с най-спокойния и най-разумен тон, който можете да си представите, — може би няма да е лошо да ви дам един съвет. Ако искате, изчакайте да се успокоите малко и позвънете по-късно.
— Джоунс, свържи ме веднага или ще се кача на следващия самолет и лично ще дойда да те убия.
— Добре, един момент — отвърна той, като доста разумно реши, че служебните му задължения не изискват да се пъха между чука и наковалнята.
Миг по-късно Клапър рече с най-топлия си приятелски тон:
— Здравей, Шон. Какво мога да направя за теб?
— Какво можете да направите за мен ли? — изкрещях. — Исусе Христе! Току-що налетях на една група проповедници южняци, готови за линч. Твърдят, че началник-щабът на армията лично ги е поканил да дойдат тук!
— Чакай сега, успокой се, Шон. Не е така, както го казваш.
— Не е ли? — отвърнах. — Добре тогава, ето какво ще кажа. Официално ви предупреждавам, че обмислям да подам спешна жалба това дело да бъде прекратено. И най-добре ще е да намерите някое адски добро извинение.
Той изобщо не се поколеба, преди да отговори:
— Председателят на Съвета на началник-щабовете реши, че няма да е лошо, ако армията се опита да установи по-добри връзки с южняшката религиозна общност. И макар че позицията ни по отношение на Уайтхол остава напълно неутрална, не можем да си позволим да се конфронтираме с религиозните десни сили.
— Я не ме будалкайте!
— Не знаеш ли, че около четирийсет процента от новобранците в армията идват от Юга? Това е почти половината от редовия състав на войската. По дяволите, четирийсет и пет на сто от офицерския корпус са южняци. Аз самият съм от Тенеси. И почти всички ние попадаме в една категория. Почти всички сме правоверни баптисти или методисти. Имаш ли представа какво ще стане с привличането на нови кадри, ако тези проповедници се качат на амвона и започнат да говорят срещу военната служба? А те могат да го направят много лесно. Ще заговорят срещу неморалната и безбожна политика гейове да служат в армията и преди да се усетиш, вече ще излезе така, че да се служи в армията е все едно да вземеш под наем апартамент в Содом и Гомор. Знаеш ни какви сме южняците, Шон. Когато говорят майките и проповедниците ни, стоим мирно и слушаме. Господи, та тогава просто няма да има армия, в която да служим. Повярвай ми, те са ни притиснали здравата.
— А какво ще кажете за това, че сте ги инструктирали за делото? Вярно ли е?
— Беше абсолютно правомерно. Те настояха да бъдат информирани, преди да се качат на самолета и да прекарат следващите две седмици далеч от църквите си. Единственото, в което ги уверих, беше че процесът ще започне навреме. Почти нищо друго не съм им казал.
— Наистина ли?
— Просто напомних някои неща, които те биха могли и сами да прочетат във вестниците. Не съм разкривал нищо конфиденциално. Не съм казал нищо, което да не е публично известно.
— Е, господин генерал, сега вече съм напълно объркан. Виждате ли, тези проповедници се кълнат, че сте им казали как Уайтхол е адски виновен и няма никакъв шанс да се отърве. Цитирам точно вашите думи, както ми ги предадоха.
Сега трябва да ви обясня, че има списък на невероятно тъпите неща, които човек може да направи в армията, и някъде в началото му е да уличиш генерал-майор в нагла и опашата лъжа. Можеш да подозираш един генерал, че лъже, можеш дори да знаеш, че лъже, но да му го кажеш в лицето е повече от глупаво, все едно сам да насочиш пистолета към слепоочието си.
Но всяко правило си има изключения — например когато можеш да подадеш жалба делото да бъде прекратено и да изтъпаниш генерала на корицата на „Тайм“, като по този начин съсипеш кариерата, живота и репутацията му. В такива случаи можеш да му кажеш, че снощи си чукал съпругата му, и той най-вероятно само ще се усмихне и ще попита как е минало.
А Клапър не беше глупак. Той също знаеше всичко това.
Отговори ми с доста официален тон:
— Доколкото си спомням, отговарях на въпрос извън протокола. И пак доколкото си спомням, уточних, че отговорът ми е израз на лични размишления и не представя професионалното ми мнение.
Когато чуете златните думи, доколкото си спомням“ и цялата останала алабалистика, особено пък от устата на опитен юрист, със сигурност сте хванали някой, който е бръкнал в кацата с меда чак до рамото и не може да си извади ръката.
— Знаете ли кое наистина ме вбесява в цялата тази работа? — попитах.