— Не, Шон, не знам. Кое те вбесява? — каза Клапър подчертано любезно.
— Знам, че този тип навярно е извършил престъплението, но не мога да понеса как се развиват нещата. Той също има правото и на най-малкия шанс да се измъкне, както всички други.
— И ще го получи, Шон. Ще получи справедлив процес и присъда от безпристрастен съд. Ще можеш да поискаш отвода на всеки от съдебните заседатели, когото си избереш.
След тези негови думи просто затворих. Изведнъж ми писна да го слушам. Той и всички останали военнослужещи в армията вече подготвяха гилотината за Уайтхол, който можеше и да я заслужава, но това бе неправилно и неетично. Вече ми беше омръзнало войници да ми казват, че им е било наредено да не споменават нищо хубаво за Уайтхол; че Държавният департамент се опитваше да го изтъргува като консерва с изтекъл срок; че армията нарочно беше подбрала най-злонравния си и най-успешен прокурор и един съдия, който щеше да работи за него. А накрая пък пристигнаха и проповедниците, които ми съобщиха, че армията ги е изпратила, за да заклеймят публично моя клиент.
Онова, което най-много ме съсипа обаче, беше онази забележка на Катрин, че не съм наясно как играе играта моят отбор, за което аз упорито твърдях, че греши. Е, не грешеше. Ето това ми беше адски противно. По-противно от всичко друго.
В крайна сметка отново бях изправен пред една от мъчителните морални дилеми, за които говореше професор Маладройт. Съдейки по казаното във фоайето от проповедник Праскова и проповедник Противен, навярно можех да се опитам да прекратя процеса. Можех да подам жалба и да поискам съдията да направи разследване какво точно е казал председателят на Военния съд пред онези свещеници. И след това — бам! — Томас Уайтхол би могъл да излезе от затвора като свободен човек.
Не като невинен човек. Просто свободен.
Южнокорейците навярно щяха да полудеят от ярост и да не се успокоят, докато не изхвърлят и последния американски войник от полуострова.
Армията щеше да ме премести като главен юрист на някой от Алеутските острови, за който никой не е чувал, и да ме държи там до следващата ледникова епоха.
Клиентът ми, вероятен убиец, изнасилвач и некрофил, щеше да ме обожава.
Катрин щеше да ми праща коледни картички до края на живота ми.
А аз щях да се намразя завинаги.
Това бяха основните пунктове, които изброих наум, докато се опитвах да намеря решение. Макар че изобщо не биваше да се колебая — практически погледнато, нямаше място за спор. Всичко беше просто и ясно. Би трябвало веднага да информирам колегите си за всичко, което бях разкрил. Ето го несъмнено правилното решение. Беше правилно и от етична гледна точка. Дори беше най-целесъобразно.
Но аз, разбира се, нямаше да направя нищо подобно.
Някои юристи вярват, че най-важното е победата, независимо от средствата. Не става въпрос за вина и невинност — въпросът е да победиш, на всяка цена. Но аз не съм един от тях.
По най-глупавия начин Клапър бе използвал внушение за решаването на делото — факт, който не можеше да бъде пренебрегнат от който и да е военен съдия. Но бяха ли наистина думите на Клапър, произнесени пред някакви си южняшки свещеници, в ущърб на съдбата на Уайтхол?
Разбира се, че не. От друга страна, нямаше да е зле Клапър да се поизпоти. Даже би могло и да помогне.
14
Отидох във фризьорския салон да се срещна с Катрин. Там беше истинска лудница: телефоните звъняха, помощничките щъкаха напред-назад и приемаха съобщения, свързваха телефонни разговори, пишеха набързо разни бележки и ги разнасяха. Амазонката и намусената й приятелка се бяха навели над факса и трескаво пъхаха лист подир лист в процепа му — досущ като чифт кокошки с подпалени опашки.
Игнорирах всички, дори Имелда, която ме изгледа сърдито, докато я подминавах. Сигурно ми се сърдеше, че през последните дни се държах хладно с нея. И защо, моля ви се? Нали тя ме беше предала първа? Тя си беше избрала приятелчетата. Нима не знаеше, че са гейове?
Както и да е, отидох направо в кабинета на Катрин. Тя говореше по телефона. Погледна ме разсеяно и продължи да си говори. Настаних се на стола пред бюрото й. Нямаше да мръдна оттам, докато не свърши.
— Е? — попита тя, когато най-сетне затвори.
— Имам една много лоша новина.
— Да не би да е за религиозната делегация?
— Ти какво, вече знаеш за тях? — попитах изненадан.
— Дръмънд, знам за тях отпреди пет дни. Знаех за тях още преди да отидат в Пентагона на инструктаж.
Това ми се стори крайно съмнително.
— Глупости! Откъде ще знаеш?
— От Организацията на военнослужещите хомосексуалисти. Те ме държат в течение на събитията, за които трябва да знам.
— Наистина ли?
Тя се облегна назад и прокара пръсти през дългата си разкошна коса, като очевидно се колебаеше дали си струва да ми предостави тази информация.
— Но ще си остане между нас, нали?
Не забравях, че си имам работа с Катрин Карлсън. Преди да се съглася на нещо толкова неясно, попитах:
— Но не включва нарушаване на законите, нали?
— Хайде де, Дръмънд. Ако наистина нарушавах законите, според теб бих ли си го признала? И то точно на теб?
Тук имаше право. Просто вдигнах рамене.
— Имаш ли представа с какво се занимава Организацията? — попита тя. — Как действа? Какво представлява?
Всъщност нямах представа, но нямаше да си го призная. Не и на вечната отличничка.
— Разбира се, че знам — заявих с изражение и жест, предназначени да внушат върховна самоувереност. — Това е една от онези организации с идеална цел, които измъкват сума пари от гузните либерали и гейовете, нали така?
— Отчасти е така. Поне от гледна точка на финансирането. Но е напълно различна от всички останали правозащитни организации. Тя беше основана от самите гейове военнослужещи като тайна организация — тайна по отношение на съществуването и членския си състав. Най-простичко казано, тя защитава хомосексуалистите, които искат да служат на страната си, без от това да страдат правата им.
— Само че вече не е тайна, нали?
— Съществуването й не е тайна. Излезе наяве през 91-ва, когато избухна големият спор за хомосексуалистите в армията. Но самоличността на членовете й си остава строго секретна. Тъй като всичките й активни членове са на действителна служба или в запаса, те не могат да си позволят да показват членските си карти наляво и надясно, без да издадат собствената си сексуална ориентация. Освен това съществува и списък от запасняци ветерани хомосексуалисти.
— Колко е голяма Организацията?
Тя се усмихна.
— Няма да ми повярваш.
— Опитай.
— Четиристотин хиляди членове. Плюс-минус.
— Правилно ли чух?
— Точно така, Дръмънд. Повечето са ветерани. Някои — още от Втората световна война. Най-старият жив член на Организацията е участвал в Първата световна.
— А колко са на действителна служба?
— По последни данни около двайсет и пет хиляди.
Изведнъж осъзнах какво чувам.
— Нима искаш да ми кажеш, че… какво? Че разполагате с двайсет и пет хиляди души, които са на военна служба в момента? И тези хора информират Организацията за всичко, което става?
Тя се ухили като Чешърския котарак, който току-що е излапал Чешърското канарче.
— Ще се изненадаш, ако разбереш с колко обстойна и навременна информация разполагаме. В редиците ни има дори генерали и адмирали. Някои от които на доста важни постове. Според последни данни разполагаме с около седем хиляди офицери на действителна служба.
Не можех да повярвам на ушите си. Звучеше фантастично — все едно да имаш армия от двайсет и пет хиляди шпиони в униформа. Никога няма да разбереш, че говориш с някого от тях, или че седиш до някого на някакво съвещание или че пикаеш до някого в тоалетните на Пентагона — дори в генералските тоалетни. Те бяха невидими.
— Това е ужасно — не се стърпях. — Това е широкомащабна конспирация, шпионаж в направо немислими мащаби.
Защото наистина така ми прозвуча.