За Катрин това си беше война. Беше като проповедничка, обсебена от една-единствена тема. Смяташе защитата на гейовете за свое религиозно призвание, но човек просто нямаше как да не се позамисли. Искам да кажа, че има безброй добри, стойностни либерални каузи, които една дама с толкова яростен анархистичен уклон би могла да избере. Можеше да бъде активистка на движенията за спасяване на горите или на китовете, защитничка на бездомните или дори на домашните любимци. Това са все уважавани левичарски каузи, нали така? Ама не. Тя си беше избрала правата на хомосексуалистите. Е, не искам да правя прибързани заключения, но като се замисли човек, редовите хетеросексуални люде не вземат чак толкова присърце правата на гейовете. Всеки от нас работи за пари, а Катрин определено не получаваше кой знае колко, за да се занимава с тези дела. Всъщност, като се има предвид, че бяха дела от сферата на гражданското право, тя не печелеше и наполовина колкото мен. А можете да ми повярвате, че самият аз не печеля много.
Ето защо съвсем естествено бе да заключа, че Катрин Карлсън е лесбийка. При това не си мислете, че прибързвам и от едното тесногръдие вадя подобно заключение само въз основа на каузата, която така яростно защитаваше. Работата е там, че в Джорджтаун нито веднъж не я бях виждал с гадже. А когато става дума за момиче с нейната ангелска красота и странен целомъдрен сексапил, момчетата обсъждат такива неща. И знаете ли? Не само аз, но и никой друг не я беше виждал да излиза с момчета. Заслужава си човек да се замисли, нали? Все пак има момчета, на които изобщо не им пречи дали едно момиче дразни с интелекта си — а както вече знаете, Катрин адски дразни с интелекта си, — стига да изглежда добре и да им пуска.
Карлсън изглеждаше не просто добре, а направо страхотно, но в юридическия факултет не се намери и един млад мъж, който да се ухили самодоволно и да се изфука, че му е пуснала. Винаги бе заобиколена от момичета, при това повечето от тях ми се виждаха мъжкарани.
Хвърлих дрехите си на леглото и влязох в банята за тъй дълго отлагания душ. След това се обръснах, препасах хавлията около кръста си и легнах. Бях адски изморен и все още не бях излязъл напълно от летаргичния, забавен ритъм на живота на Бермудите. Затворих очи и тъкмо се унасях, когато телефонът иззвъня.
— Ало — измърморих, изръмжах или каквото там.
— Атила, свикала съм съвещание на защитата след десет минути. Искам те тук. Не закъснявай.
И ми затвори. Не каза къде е свикала съвещанието. Нито къде е отседнала. Нито кой друг ще присъства. Идеше ми да я удуша.
Обадих се на рецепцията и попитах дали е наела стая в „Драгън Хил Лодж“. Извадих късмет, беше в същия хотел, само два етажа по-надолу. Нахлузих ежедневната си униформа, набързо завързах ботушите и се озовах пред стая номер 430 точно навреме.
Почуках, вратата се отвори и една амазонка ме изгледа отвисоко. Съвсем буквално. Гледаше ме от горе на долу. Беше висока най-малко метър и деветдесет, кльощава дама с продълговато тясно лице, огромен нос като на папагал и пшеничено руса щръкнала коса. Беше облечена в рокля на цветя, която висеше до кокалестите й колене, но едва ли имаше дреха, в която да изглежда женствена.
Изгледах я от долу на горе. И как иначе? Висок съм само метър и осемдесет, а тя бе застанала прекалено близо, сякаш искаше да подчертае превъзходството си. Едва не изпищях от страх, но нали съм си печен, сдържах се.
— Кой сте вие? — попита тя безцеремонно.
— Дръмънд. Шон. Майор. И трите. Явявам се по заповед — отвърнах с най-тарикатския си тон.
Когато съм изплашен до смърт, обикновено действам така — заплашително до степен, в която предизвиквам отвращение.
Тя се обърна и извика:
— Катрин, чакаш ли някакво говедо в униформа?
— Прилича ли на тъп неандерталец? — извика Катрин отвътре.
— Аха — изгрухтя амазонката.
— Значи е Дръмънд. Пусни го.
Амазонката отстъпи назад и аз предпазливо я заобиколих. В стаята имаше още двама души, освен Катрин и амазонката. Мъж и момиче.
Мъжът бе невероятен красавец. Беше с няколко години по-млад от мен, с руса коса и морскосини очи, перфектни бели зъби, стройна фигура и черти на лицето, които по-емоционалните писатели обикновено описват като „изваяни“. Може би бях предубеден, но имах усещането за човек, който е надарен от природата с красота, но е положил и немалки усилия да изглежда още по-добре. От онези усилия, заради които много мъже изглеждат недотам мъжествени и истинските мъже не бива да им се доверяват, ако разбирате какво искам да кажа.
Другата жена беше с късо подстригана тъмна коса, която подчертаваше деликатните й, едва ли не миниатюрни черти. Беше с пет-шест сантиметра по-ниска от Катрин и с толкова крехко телосложение, че майка ми би я нарекла изнежена. И тя като Катрин беше облечена в моден копринен костюм с панталон и би била много привлекателна, ако не беше навъсеното й изражение. Помислих си, че изглежда женствена по някакъв котешки начин, но всичко се изясни много бързо, когато амазонката изтрополя покрай мен, хвърли се на същото легло и протегна неимоверно дългата си ръка, за да прегърне момичето през раменете. Да се каже, че бяха съвсем неподходяща двойка, би било твърде неубедително. Приличаха на някаква извратена версия на приказката на Дисни — миниатюрната красавица и длъгнестият звяр.
Към този момент е важно да разберете, че съм израснал във военни бази и съм прекарал целия си професионален живот в армията. Човек свиква с армейската култура, където средата е преобладаващо мъжка и с определен консервативен уклон. От всичко, което рязко изпъква с различността си, ми се изправя косата. Точно това се случваше в момента, буквално. Вдигнах ръка и потупах по темето си, за да не е прекалено очевидно.
— Здравейте, всички — казах с болезнено несръчна усмивка.
Катрин рече:
— Атила, изглеждаш така, сякаш ще припаднеш всеки миг. Моля всички да го извините. Предупредих ви, че ще е голямо разочарование.
— Ха-ха — изсмях се, колкото да им покажа, че съм добро момче.
Забелязах, че никой друг не се засмя.
Амазонката се обади:
— Аз съм Алис. Но повече ми харесва да ме наричат Али.
— Радвам се, че се запознахме, Али — измърморих несвързано, тъй като заявлението ми не бе съвсем достоверно. Изобщо не се радвах да се запозная с нея.
— Аз съм Кийт — каза мъжът, като се отблъсна от леглото с лявата си ръка с твърде отпусната китка. — Кийт Мерит, ако желаете да научите цялото ми име.
Ръкостискането му бе толкова бързо и леко, че човек можеше да се усъмни дали изобщо се е състояло.
Другата жена продължи да се мръщи на леглото и се оплака:
— Аз съм Мария, ако някой се интересува.
— Здрасти — рекох и се усмихнах.
Тя не отвърна на усмивката ми.
— Добре, вече се запознахте — кимна Катрин. — Сядай и да започваме.
Огледах се и за миг се зачудих къде би трябвало да седна. Амазонката Али си седеше на леглото до свадливата Мария. Кийт потупа мястото до себе си на леглото, върху което се бе изтегнал.
Завъртях очи и ясно доловимо простенах, после отидох и седнах на пода в ъгъла, колкото е възможно по-далеч от всички останали в стаята. Те се изкикотиха, сякаш неудобството ми беше най-смешното нещо на този свят.
Катрин ни огледа делово.
— Определена е датата за начало на процеса — обяви тя. — Ще започне след две седмици. Ще докарат съдия от Вашингтон. Атила, чувал ли си някога за полковник Каръдърс?
— Бари Каръдърс? — попитах и тя кимна.
Военните съдии всъщност са сравнително малко на брой, а адвокатите от своя страна притежават неизлечима склонност към клюкарстване. Ако пък има нещо, което да обичат повече от всичко друго, то е да обменят клюки за съдии.