Тя най-сетне приключи с инструктирането на екипа си и колкото и да е странно, не ми убягна, че не остави никакви задачи за мен. Другите трима енергично изхвърчаха от стаята. Аз си седях напълно неподвижен в ъгъла, докато не заминаха. Катрин все едно не ме забелязваше, докато най-сетне не се изправих и не я доближих. Застанах точно пред погледа й, което адски я затрудняваше да се отнася с мен като с част от обзавеждането.
— Не е ли вълнуващо? — попита накрая с лукава усмивка.
И май наистина мислеше така, представете си.
— Не, не е. Вълнуваща например е възможността през отпуска си да заминеш за Бермудите, където живееш във вила на десет минути пеша от залива Хорсшу. Вълнуващо е да си лежиш на плажа и да нямаш никакви грижи. Вълнуващо е да се чудиш кое от момичетата в морето ще изгуби оскъдното горнище на банския си костюм в следващата вълна. Точно това бяха заниманията ми допреди трийсет часа.
— И как тогава ще определиш ситуацията тук?
— Мога ли да бъда откровен?
— В известни граници — отвърна предпазливо тя.
Както вече казах, тази жена в никакъв случай не беше глупачка.
— Ще я определя като пълен абсурд. Имаш клиент, който по всяка вероятност е виновен. Налице е политическа ситуация, която и бездруго е яко напечена, а твоят клиент я залива с бензин. На всичко отгоре ще трябва да се разправяш и с мен.
Усмивката на лицето й се стопи, тя се обърна и отиде да седне на стола до прозореца. С известно учудване осъзнах, явно печели време, за да обмисли отговора си. Накрая се завъртя, погледна навън към блещукащите светлинки на града и игриво отвърна:
— За две от трите неща си прав.
— За кои две? За виновния клиент? За политическата ситуация? Или за разправянето с мен?
Тя пренебрегна въпроса ми.
— Горе главата, Атила. Когато преди десетина дни пристигнах тук, прикрепиха към мен местен човек за съветник. Не го харесах, уволних го и поисках да пратят теб.
— И какво не му хареса на онзи?
— Първо, беше антихомосексуален фанатик, заради което моите помощници му нямаха доверие. Второ, беше тъпанар. Трето, беше от типа „лъснати до блясък ботуши, идеално изгладена униформа и сам си козирува пред огледалото“, с каквито е пълно във вашия корпус. Процесът ще бъде тежък, няма защо да се лъжем. Не мога да си позволя да държа безмозъчен автомат в екипа си.
— Но защо точно аз? — попитах. — Най-меко казано, ние с теб никога не сме се разбирали твърде добре.
Все още продължавах да гледам тила й.
— Поне те познавам — отвърна тя.
— Значи си избрала по-малкото зло, така ли?
— Да, ако държиш да поставяш нещата по този начин.
— Е, тогава имам няколко проблема, които трябва да бъдат изчистени, иначе машинката няма да сработи. Всъщност тя и така няма да сработи, но все пак да ти кажа. Първо, никога повече не се заяждай с мен пред други хора. Ако имаш някакъв проблем стискай зъби, докато не останем сами. Това не ти е факултетската библиотека, а аз съм офицер от армията. Второ, не съм „емблематичен военен адвокат". Ако искаш такъв, веднага ще вдигна телефона и ще ти поръчам един от армията.
Тя бавно се завъртя на стола си и се обърна към мен. В очите й се бе появило странно пламъче — от онези, които никога не можеш да видиш в очите на човек, свикнал да му нареждат. Трябваше да се замисля върху това, но бях прекалено обладан от собствената си жлъч, за да се спра.
— Ако не си емблематичен, какъв си тогава?
— Тежа си на мястото. Искам да получавам задачи като останалите хора в екипа ти. Но се различавам от тях. Имам висше юридическо образование и осем години стаж в съдебните зали. Освен това съм специалист по военно право.
Ъгълчетата на устните й леко се повдигнаха.
— И какво ти създава впечатлението, че другите не са юристи?
— Искаш да кажеш, че…
— Кийт е завършил трети по успех във випуска си в Йейл. Мария и Али са следвали заедно в университета на Западна Вирджиния. Не са първенци на випуска си, но не са загубени.
Вместо да си прехапя езика, което щеше да е най-подходящо, съзрях нова възможност за атака.
— Значи още нямаш юридически помощници?
— Не, още не — призна тя. — Но Организацията на военнослужещите хомосексуалисти вече работи по въпроса.
— Кажи им да спрат.
— Не, няма да им кажа да спрат. До началото на процеса остават само две седмици. Трябва да работим и да внасяме предложения. Не мога да си позволя Кийт, Али или Мария да си губят времето с чисто канцеларска работа.
— Аз ще се заема с това.
— И как ще го направиш?
— Имам най-добрата юридическа сътрудничка, която ще избере три-четири от най-добрите помощнички в бизнеса.
— Виж, Атила, не искам да те обиждам, но съм виждала какво е качеството на административната работа, която вършат вашите момчета. Не мога да си го позволя. Не и в това дело.
— Дължиш ми го! — настоях и буквално тропнах с крак като тригодишно хлапе, изведнъж отчаяно решен да спечеля този безумен спор.
— Нищичко не ти дължа. Поисках да назначат теб, но това не означава, че ти дължа и пет цента.
— Грешиш — рекох и обвиняващо насочих показалец към лицето й. — Провали ми отпуска. Имаш ли представа колко е трудно да се наеме на Бермудите вила до плажа през май?
Тя понечи да отвърне нещо, затова направих няколко крачки към нея и я принудих да отстъпи.
— Освен това тъкмо бях започнал да се сближавам с една привлекателна шведска стюардеса. И нещата вече бяха потръгнали, ако разбираш накъде бия. Е, имаш ли представа колко е трудно да откриеш истинска шведска стюардеса на Бермудите!
Върху лицето й се изписа отвращение, защото очевидно не искаше да слуша за сексуалния ми живот. Освен ако моята шведска стюардеса случайно не беше бисексуална — в такъв случай може би щеше да направи изключение.
— И още нещо — вметнах, преди тя да успее да откаже. — Намираме се във военна база в Корея, на единайсет хиляди километра от дома. Това дело няма да е същото като онези, в които си участвала в Щатите. Там се озоваваш в свои води в мига, в който излезеш от портала на базата. Тук си като на чужда планета. Ще ти трябва човек, който знае как стават нещата в армията. Простичките неща — как да получиш автомобил от гаража, как да се снабдиш с копирни машини, как да уреждаш пътуванията.
Взе да й омръзва да ме слуша, но аз говорех толкова убедително, че Катрин започна да осъзнава готовността ми да продължа да я убеждавам цяла нощ, ако не стане както искам.
— Кога може да пристигне твоят помощник? — попита тя, без да се съгласява, но все пак отстъпила малко.
— Навярно до двайсет и четири часа.
— Двайсет и четири часа, а? — попита тя и изведнъж се замисли.
После взе решение и ми се озъби:
— Ако се съглася на това, гледай да е наистина много добър.
— Много добра, тя е жена. И, повярвай ми, направо е фантастична.
Тя се съгласи и аз си тръгнах, окрилен от малката си победа. Щом наистина се налагаше да участвам в съдебния цирк на Катрин, поне ми трябваха няколко доверени сътрудници. Съюзници. Обикновени хора. Или поне достатъчно обикновени в сравнение с онези, които най-вероятно щяха да привлекат от Организацията на хомосексуалистите. Един поглед към смахнатия юридически екип на Катрин ми беше предостатъчен и дори не исках да си представям какви щяха да бъдат помощниците й.
Върнах се в стаята си, крайно самодоволен и готов да се поздравя за хитрия ход, когато изведнъж ми светна. Идеше ми се да се ритна отзад, но не съм толкова гъвкав. Катрин току-що ме бе преметнала. Беше ме преметнала през глава, без дори да се напрегне.
Ето защо ме беше дразнила и подигравала още от първия миг в кабинета на Спиърс. В качеството си на помощник-адвокат можех само да следвам посоката й. Единственото ми юридическо задължение беше да й предлагам навременни съвети, когато това се налага — съвети, ограничени само до особеностите на военните закони. Беше ме нарекла „емблематичен военен адвокат“. Е, ако трябва да бъда съвсем точен, тъкмо за това ми плащаха.