Но пък се бях озовал в тихи води, казано на моряшки жаргон. В сегашното си положение щях да бъда далеч от политическия кръстосан огън — а това, честно казано, изобщо нямаше да навреди на кариерата ми. Таях силното подозрение, че армията не би била особено благодарна на никой офицер, който се е хвърлил да защитава капитан Уайтхол с цялото си сърце и душа.
Просто номерът, който бе успяла да извърти току-що, имаше за цел да ме накара да се ангажирам с екипа й. Знаеше от опит как да ме изработи.
Интригуващият въпрос беше защо смята, че съм й необходим. Притежаваше осемгодишен опит в делата, свързани с хомосексуалисти, и би трябвало да познава всяка дяволска подробност и тънкост в тази сфера. Същото вероятно се отнасяше и за триото, което бе довела със себе си. Навярно обаче им липсваше опит при обвиненията в убийство. Или пък тя смяташе това дело за безнадеждно и търсеше да се улови за някаква сламка, дори тази сламка да бях аз.
Както и да е, възмездието наближаваше. След по-малко от двайсет и четири часа старши сержант Имелда Пепърфийлд щеше да слезе от самолета и да влезе в града като победител. А когато видеше Катрин и екипа й… Само при мисълта за това ми потекоха лигите. Ставаше дума за същата онази Имелда Пепърфийлд, която можеше да троши тухли с очите си, мънички като мъниста. Щеше да ги накара да й лъскат ботушите и да молят за пощада. По дяволите, може би дори щеше да ги накара да станат хетеросексуални.
Веднага грабнах телефона и позвъних в Пентагона. Отвърна ми някакъв леденостуден глас:
— Кабинетът на генерал Клапър.
— Обажда се майор Дръмънд — рекох. — Мога ли да говоря с генерал Клапър, моля?
— Изчакайте един момент — каза неприветливият глас.
Въртях палци почти пет минути, преди да чуя топлото и дружелюбно:
— Шон! Шон, как си?
Беше прекалено топло и дружелюбно. Хитър ход, но и аз не съм вчерашен.
— Защо ми причинихте това? — изстенах колкото можех по-жалостно, тъй като основната цел на това обаждане беше да стоваря върху плещите на Клапър толкова много вина, че да е готов да направи всичко за мен, за да я изкупи.
— Не бях аз, Шон. Изискаха те. Поименно.
— Имате ли представа в какво ме замесихте? Аз съм един от петимата адвокати от защитата. Да можехте да видите останалите!
Той се изхили.
— Виждал съм снимки на Карлсън. Не изглежда чак толкова зле.
— Не се заблуждавайте от външния й вид. Всъщност трябва да я хвърлят в езерото при крокодилите, но крокодилите ще избягат.
Той се засмя отново. Беше смях от типа „Не ме занимавай с проблемите си, моите ми стигат“.
— Виж, Шон, и бездруго трябваше да пратя на това дело някои от добрите си юристи. Някой корав, който може да издържи на свирепо напрежение. И когато тя поиска това да си ти, желанието й се оказа напълно смислено.
Сега пък ми сервира театралния етюд „удави го в комплименти“. Днес Клалър не ми спестяваше нито едно оръжие от арсенала си.
— Вижте какво, господин генерал, вярно е, че едва сега навлизам в делото, но веднага се вижда, че е заредено с динамит. Този следобед Спиърс игра степ върху задника ми, а и вече ми се наложи да си пробивам път през две бурни демонстрации.
— Повярвай ми, знам каква е ситуацията там. Тук е почти същото.
— Защо? — попитах, тъй като от три седмици не бях разгръщал вестник и поради това нямах и най-бегла представа за какво говори.
— Републиканците се опитват да прокарат в Конгреса закон, който да сложи край на политиката „Не се пита, не се казва“. Според тях случаят с Уайтхол, Моран и Джаксън е доказателство, че тази политика е безплодна. Познай кой ги е помолил да внесат законопроекта.
— Кой?
— Южнокорейският посланик. При това публично. Прозвуча приблизително така: „Изхвърлете хомосексуалистите от армията си, иначе ще изхвърлим войските ви от Корея.“
— Смятате ли, че възнамеряват да го сторят?
— Убедени сме. Прегледай статиите във вестниците и списанията от последните няколко седмици. Като се осветлиш, обади ми се отново.
Това беше много учтив начин да ме разкара, само че още не си бях свършил работата.
— Аз… имам нужда от една услуга.
— Услуга ли? — попита той.
Каза го с доста неуверен тон, вместо да рече: „Господи, Шон, след като аз те набутах в тези лайна, естествено, ще ти дам всичко, което пожелаеш.“ Още тогава трябваше да се усетя, че съм нагазил в подвижни пясъци.
— Искам старши сержант Имелда Пепърфийлд веднага да долети тук. И да доведе помощнички, които да си избере сама.
Последва доста дълга пауза. Дълга, противна пауза.
— Боя се, че това не е много добра идея — каза Клапър накрая.
— Защо? — попитах глуповато.
— Не бива да се военизира екипът на защитата. Уайтхол специално си избра цивилни адвокати и това, честно казано, се оказа изненадващо удобно. Схващаш ли какво имам предвид?
И още как. Армията с огромна радост се беше отървала от неприятното задължение да защитава Уайтхол. И при победа, и при загуба, и при равен резултат нямаше да има хепиенд, затова определено беше за предпочитане някакви щури левичари да пледират за него. Не се налагаше човек да рови надълбоко, за да разбере и посланието, което ми се внушаваше: стой по-надалеч, скрит зад полата на Карлсън.
Затова излъгах:
— Вижте, господин генерал, в случая аз съм просто куриер. Карлсън ми нареди да ви предам това искане. Каза да ви съобщя, че ако не изпратите Пепърфийлд тук, тя ще повика приятелчетата си от пресата и ще обяви, че се опитвате да възпрепятствате защитата й.
— Глупости. Тя никога не е и чувала за Пепърфийлд.
— Е да, ама аз се изпуснах. Разбира се, допреди минутка нямах и представа, че не искате в защитата да влязат униформени служители.
Той изръмжа едно „Добре де“ — или го излая, или го изстреля като куршум в ухото ми, — след което тръшна слушалката доста по-силно, отколкото се налагаше. Но пък аз имах далеч по-голямо основание да се ядосвам: сега, след като вече имах доста ясна представа къде се бях набутал.
Работех за лесбийка, която пазеше отвратителни спомени за мен, а чантата й беше натъпкана с тайни планове как точно ще ме експлоатира. Председателят на Военния съд, който ме беше назначил в това дело, искаше да играя номера на колегата си, а поради тази причина — и на клиента си, когото изобщо не познавах. (Макар че, като се има предвид извършеното от него престъпление, изобщо не исках и да се запознаваме.)
С две думи — от лошо по-лошо. Отврат.
За щастие обаче страдам от невъзможност да се съсредоточавам за дълго. Легнах си и се почувствах по-добре. Замислих се за Бермудите и за стюардесата шведка; макар че, стриктно погледнато, тя не беше точно шведка, тъй като живееше в Бронкс, Ню Йорк, и имаше типично италианско име. Всъщност не беше и стюардеса, а секретарка в някаква рекламна агенция, която кръстосваше курорта и се чудеше как да си прекара по-добре. Е, аз съм нелош начин за прекарване на времето. Даже съм дяволски чудесен начин. Пък и ако човек не обръщаше внимание на носовия й акцент и натруфената прическа, не беше трудно да си представи, че в жилите й тече шведска кръв. В крайна сметка шантавите европейци непрекъснато са се нападали и завладявали, нали така? Кой знае какво кръвосмешение е ставало?
Добре де, може и да отивам твърде далеч, но когато става дума за другия пол, човек трябва да използва въображението си, за да поизглади някой и друг недостатък.
Накрая заспах с щастлива усмивка.
4
Телефонът иззвъня в шест сутринта. Вдигнах слушалката и чух гласа на Катрин:
— Слизай веднага. Имаме сериозен проблем.
За отмъщение си взех един хубав и продължителен душ, обръснах се на забавен каданс и ми отне цяла вечност да облека униформата и да завържа връзките на обувките си. После преспокойно погледах телевизия десетина минути. Номерът в живота е да се наслаждаваш на малките си евтини победи винаги когато имаш възможност.
Вратата ми отвори отново амазонката Али, само че този път в стаята бяха само тя, Катрин и Мария. Мария пак се цупеше нещо.