— Глупав въпрос — тръсна коси Катрин, после наклони шава. — Как?
— Тези два дни ще ни дадат възможност да се разровим в дейността на Чой и Бейлс. Знаем, че ще излезе нещо гнило. Ами ако можем и да го докажем?
Катрин прехапа устна. Тя беше водещият адвокат, така че тя трябваше да вземе крайното решение. Вторачи се напрегнато в мен. Човек можеше направо да види как зъбчатките й се въртяха и оценяваха възможностите.
— Дръмънд, без самохвалство. Можеш ли да откриеш нещо? Имам предвид преди процеса.
— Надявам се, че мога. Но нищо не гарантирам.
Настъпи дълго и напрегнато мълчание. На мен ми беше лесно да го кажа, но не исках да съм на мястото на Катрин. Въпреки твърденията ми, ако процесът започнеше на следващия ден, Еди може би щеше да бъде толкова объркан, че да не може да се съвземе до края. От друга страна, първият ден щеше да бъде посветен предимно на избора на съдебни заседатели и евентуално на встъпителните пледоарии. После Еди щеше да разполага със съботата и неделята, за да преустрои тезата си. От тази гледна точка не му отстъпвахме кой знае колко. Но все пак ставаше дума за Бързия Еди. Ами ако не успеех да изровя още нещо за Бейлс и Чой? Какво щеше да стане, ако бяха оставили след себе си само пушилка?
Катрин погледна към Али и тя кимна — с неохота, но кимна.
Катрин също кимна. Не изглеждаше доволна или уверена, но кимна.
Върнахме в канцеларията на съдията с две минути по-рано от определения краен срок. Еди се беше отпуснал на стола си, готов за най-лошото. Всички знаехме, че Каръдърс не се нуждаеше от съгласието на Катрин, за да отложи делото, но все пак му се иска да го има. В противен случай тя щеше да изтича при пресата и да вдигне адски шум — цяла армия от нейни приятели журналисти беше долетяла тук, а Корея не е точно туристически рай, така че те бяха в пълна готовност шоуто да започне. Нахъсаните журналисти са кошмар за всеки съдия.
Щеше да бъде далеч по-добре за всички, ако тя се съгласи Катрин седна и смразяващо изгледа Еди.
— Е? — попита Каръдърс.
— Добре, ваша светлост.
— Добре ли? — попита изумен Еди.
Съмнявам се дали в цялата си кариера беше направили една-единствена дребна отстъпка на някого. Беше от онзи тип прокурори, които ходят на екзекуциите на хората, които са осъдили. Такъв си е Еди, повярвайте ми.
— Точно това казах, Голдън — потвърди Катрин. — Получаваш си двата дни.
Виждах как Еди повече от всичко на света иска да отвърне с нещо остро и гадно просто за да изравни сметката, но Катрин го беше уловила така здраво, при това на най-чувствителното място, че благоразумието му връзваше езика.
— Добре тогава — отсече Каръдърс. — Майоре, разполагате с времето до осем нула нула във вторник, за да намерите свидетелите си. Мис Карлсън, съдът ви благодари за разбирането.
Изправихме се и си тръгнахме. Когато излязохме навън, Катрин се спря до вратата и помоли Али да продължи. Дадохме й минута преднина, за да не може да ни чуе. После Катрин попита:
— Какво криеш в ръкава си, по дяволите?
Невинно вдигнах ръце.
— Какво имаш предвид?
— Не се прави на дръж ми шапката, Дръмънд. Познавам те добре.
— Аз? Каква шапка?
Погледът й се вледени.
— Разполагаш с нещо, нали? Единствената причина да се съглася с отлагането беше, че допуснах наличието на някакъв скрит коз от твоя страна. Някаква нишка или доказателство.
Поклатих глава.
— Не. Нямам нищо подобно.
Големите зелени очи на Катрин изведнъж се разшириха още повече.
— Виж какво, Дръмънд, току-що взех най-важното решение в цялата си юридическа кариера, и то заради теб. Най-важното решение в живота си. Нямаш представа колко е важно за мен.
— Защо поиска аз да ти помагам за процеса? — попитах.
— Честно ли?
— Не, излъжи ме и ми кажи, че е, защото съм адски сексапилен.
Тя се поусмихна.
— Не е за това, повярвай ми.
— Видя ли — казах — Ти си имаш своите тайни, а аз — моите.
Усмивката й се стопи и тя ме изгледа сериозно.
— Нека бъдем наясно. Току-що дадох на онзи негодник още два дни. Ти ме уговори да го сторя.
Кимнах, а тя продължи:
— Това означава, че разполагаш с два дни да направиш нещо. Имаш два дни, за да ми дадеш нещо, което ще докаже, че Томас Уайтхол не е убил и изнасилил Ли. Ако не успееш да го направиш, ще намеря начин да съсипя остатъка от живота ти. Няма да успееш да се скриеш от мен. Ще те намеря и ще ти стъжня дните. Това ясно ли ти е?
Внимателно се взрях в очите й и останах без никакво съмнение, че говори напълно сериозно. Без да каже нищо повече, тя тръгна и ме остави да стоя на горещия бетон и да се чудя какво, по дяволите, да правя оттук нататък. Не че се боях от нея или нещо такова, но изведнъж изпитах отчаяно желание да открия нещо. При това бързо, защото, когато казах, че не се боя от нея, може би малко съм преувеличил… или пък доста.
Върнах се в офиса на Мърсър. Той седеше зад писалището си с вездесъщата чаша кафе, залепена за устните му. Този човек пиеше толкова много кафе, че във вените му сигурно течеше кафява течност. Ако му отнемете кафенцето, сигурно щеше се спихне като голям спукан балон.
И изглеждаше удивително нещастен.
— Ей, шефе, какво става? — попитах.
Това „шефе“ беше лукавият ми намек, че искам да свършим още нещо с него.
Той обаче не го долови. Измърмори нещо за това, че Чой и Бейлс сякаш потънали вдън земя. Всъщност те бяха изчезнали в Сеул, което не е точно вдън земя, ако питате мен. Това е столичен град с около петнайсет милиона души население и поне толкова на брой дупки и тунели, в които биха могли да се скрият. Възможно беше дори вече да не са в Сеул. По дяволите, възможно беше вече да се намират на хиляди километри от Корея.
— Чой сигурно може да се скрие на един милион места — казах.
Мърсър отпи още една глътка кафе. Изглеждаше напълно изстискан и не беше трудно да се досетя, че доста са му трили сол на главата за провала с Бейлс. Можеше да припише бягството на Чой на Ким и КЦРУ но то е все едно да кажеш, че си отговорен за потапянето само на долните палуби на „Титаник“, а някой друг е виновен, че и горните палуби също са изчезнали под вълните.
Всъщност има само един начин разузнавачите да решават подобни проблеми: първо трябва да заловят шпионите, а след това енергично да ги разпитат и да установят какви вреди са нанесени, къде и как. В противен случай се налага да допуснат най-лошото и да реагират по съответния начин. А най-лошото в този случай беше наистина ужасно. Възможно беше целият отбранителен план за Южна Корея да е компрометиран, поради което можеше да се наложи да бъде съставян наново. Да бъдат предислоцирани хиляди съединения, да бъдат преместени минни полета, да се пренапишат плановете за безопасност на пристанищата и прочие, и прочие. Милиони мъже и жени трябваше да бъдат обучени наново, за да изпълнят новия план. Това би могло да отнеме години и да струва милиарди долари.
И пак оставаше по-големият въпрос — кого са изнудили и вербували Бейлс и Чой. Стотици хора в огромния щаб на съюза заемаха постове, свързани със секретна информация. Чой беше в този бизнес от почти двайсет години и ако е подбирал внимателно дори само по един човек годишно, това пак означаваше цяла армия информатори. А и това, че самият той беше избягал, изобщо не означаваше, че къртиците му са спрели да работят. Водопроводчиците не биха могли да си свършат работата, ако не знаят къде са течовете.
Мърсър изглеждаше така, сякаш всичко това му е било обяснено с най-големи подробности от някой с много силен и властен глас. Направо го съжалих.
Не, всъщност това не беше вярно. Аз му бях осигурил пробива, а той допусна плъховете да избягат от капана. Трябваше веднага да арестува Бейлс и Чой. Може би трябваше да пусне трийсет коли да следят Бейлс по пътя към летището или дори да пъхне някого в багажника на колата му. Но Мърсър игра хазартно и загуби.
Както и да е, попитах:
— Изясни ли се какво точно стана?
Мърсър сви рамене.