— Предполагаме, че е имало още една кола със съучастници на Бейлс, които са го чакали в тунела. Нямаме представа кой е човекът, който шофираше колата на Бейлс на излизане от тунела. Нямаше никакви документи за самоличност, но очевидно е работел за Чой. Предполагам, че това е бил план Б. Що се отнася до Чой, той вероятно е разбрал, че е следен. След обаждането на Бейлс е взел предохранителни мерки. Може би е поръчал на свои хора да го следят и те са засекли агентите на КЦРУ.
— Не си е губил времето. Наистина си го бива — отбелязах аз.
Това вероятно беше най-отблъскващо очевидното нещо, което някога съм казвал.
— Така е — рече Мърсър, още по-навъсен и отпреди.
Закачих бастуна си на ръба на бюрото му и се отпуснах на един стол.
— Изпратихте ли хора да претърсят офисите и жилищата им?
— Да.
— А жената на Бейлс?
— Каръл я арестува на обяда. Това бе единственото шибано нещо, което мина както трябва.
— Къде е тя сега?
— При КЦРУ.
— Какво? Предали сте я?
— Аха.
— Как така? — попитах. — Арестували сте я на територията на военна база. Тя е съпруга на военнослужещ. Имате пълното право…
Очите му зашариха, сякаш онова, което щеше да признае, не му се нравеше особено:
— Предадохме я, защото КЦРУ има доста по-големи правомощия от нас.
Това беше доста деликатен начин да се каже, че КЦРУ можеше да изтръгне ноктите й например, или да й инжектира свръхдоза от серума на истината.
Реших да не коментирам. Може би и аз бих постъпил така, ако бях на неговото място. По дяволите, бих постъпил така дори да бях на своето си място. Загинаха много невинни хора, а съпругата на Бейлс вероятно беше пряко свързана със събитията.
— Освен това — продължи Мърсър — те знаят по-добре как да се оправят със севернокорейските шпиони.
— По-различно ли е, отколкото с обикновените? — попитах с искрено любопитство.
— О, да. Те са специална порода. Знаеш ли как я е арестувала Каръл?
— Как?
— Сипала й наркотик в чая. В мига, в който онази започнала да задрямва, се промъкнала изотзад и й натикала метална чинийка в устата, за да не може да стисне зъби, докато двама други агенти се втурнали и я омотали с въжета, за да не може да се движи.
— Звучи ми доста екстремно.
— Има си причина за това. Мнозина от тези севернокорейци имат ампули с отрова, монтирани в някой зъб. Няма шега. Спомняш ли си онзи самолет на корейските авиолинии, на който се бяха качили двама севернокорейци терористи, мъж и жена? КЦРУ ги залови, но мъжът бръкнал в устата си, завъртял един кътник и пльонк! Бил мъртъв още преди да се свлече на пода.
— Смяташ ли, че в КЦРУ ще я накарат да проговори?
— Зависи колко е твърда. Обикновено започват да получават резултати в рамките на седемдесет и два часа.
— Това май е доста дълъг срок?
— Да. Чой и Бейлс ще предположат, че е заловена. Ще се скрият на места, които тя не може да издаде. Ще променят плановете си.
Потърках брадата си и го погледнах с онова изражение което според моите приятели ми придавало вид на ливански търговец на килими.
— Значи нямаш никакви идеи?
Той сви рамене.
— Може би съпругата на Бейлс ще ни каже нещо полезно. Може би ще открием нещо при претърсването на вещите им.
— Не ми се виждаш оптимист.
— И не съм. Тези хора бяха обучени агенти.
— Чой — може би да. Но не и Бейлс.
Той ме погледна над ръба на чашата си.
— Да не би да имаш да ми кажеш нещо?
Продължих да разтърквам брадата си.
— Помислих си, че ако се включа в претърсването, мога да открия нещо, което вие ще пропуснете.
Мърсър в никакъв случай не беше глупак.
— Искаш да кажеш, че би искал да претърсиш боклуците им и да видиш дали няма да излезе нещо, което да отърве Уайтхол.
Усмихнах се.
— Предполагам, че ако попадна на нещо, което да помогне на клиента ми, това никак няма да е лошо.
Той поклати глава и завъртя очи. Очевидно беше имал много тежък ден.
— Виж, Дръмънд, ако искаш да се ровиш из боклуците, просто го кажи. Задължен съм ти, а аз винаги си плащам дълговете. Прави каквото искаш.
— Можеш ли да ми заемеш Каръл Ким?
— Да не мислиш, че ще те оставя да се ровиш, без някой да наднича иззад рамото ти? Вземай я.
Имаше основание. Надигнах се да си вървя.
— И още нещо — каза той.
— Да?
— Спомняш ли си разговора, когато Бейлс се обади на Чой?
— Разбира се.
— Така. Сещаш ли се какво каза той, преди да започнат да говорят за плана Б?
— Искаше да узнае къде е жена му.
— Не, след това.
— Не си спомням нищо след това — признах си.
— Бейлс го попита за фаза три.
— Какво, по дяволите, означава фаза три?
Когато ми отговори, Мърсър беше самото олицетворение на вселенска тъга:
— Точно това бихме искали да узнаем.
38
Помолих Мърсър да нареди на Каръл да ме чака в снекбара на базата. Не бях хапвал нищо от предишния ден, а изглежда, отново ме очакваше дълга нощ. Тъкмо бях преполовил втория си прекалено препечен сандвич и шумно сърбах от воднистия млечен шейк, когато Каръл влезе в заведението.
Как разбрах ли? Ами точно в този момент снекбарът беше претъпкан с войници, които шумно се оплакваха колко гадна била изминалата седмица или пък напразно се хвалеха как тази петъчна вечер със сигурност ще чукнат нещо. И изведнъж всичко това секна. Залата просто замръзна — точно обратният ефект на неподвижното езеро, в което е хвърлен камък. Каръл наистина хващаше окото, но не беше чак зашеметяваща. Само че след ареста на Уайтхол тези войничета бяха затворени в базата и вече всяко нещо с цици, което вървеше изправено на задните си крака, им се виждаше адски привлекателно.
Чу се повсеместно ахване от изненада, когато тя като фея прекоси залата и кацна на моята маса. Аз все още изглеждах доста зле след побоите. А когато стотина млади мозъци мислят едно и също, в един и същ миг, психичното ехо става направо оглушително: Господи, какво търси тя при този скапан дангалак? Шибаните офицери винаги обират каймака!
Огледах залата и гордо приех всеобщата им завист, защото съм мъж, а мъжете всъщност не се интересуват дали ревността се основава на фалшиви предположения. Поне аз не се интересувам. Възползвам се навсякъде, където успея.
— Поздравления за залавянето на мисис Бейлс — рекох, докато тя се настаняваше.
— Благодаря — отвърна небрежно Каръл, сякаш искаше да каже: „Нали разбираш, нищо особено, просто един нормален работен ден в живота на тайния агент. Не си струва дори да го отбелязвам в дневника си.“
— Гладна ли си? — попитах и продължих да дъвча сандвича си.
Тя с отвращение го погледна и отвърна:
— Не. Аз ще хапна нещо друго. По-късно.
— Сигурна ли си? Може би ни чака дълга нощ.
Тя все още гледаше мазнотията в ръката ми.
— Сигурна съм.
— Добре, както искаш. Ето какво бих искал да направя. Можеш ли да ми помогнеш да видя съпругата на Бейлс?
— Ако искаш. Защо?
— От любопитство. Просто искам да видя как изглежда.
— Добре.
— После ми се ще да прегледам документацията от разследванията на Бейлс и Чой.
— Вече е иззета от офисите им. Папките на Бейлс са в нашия център. Тези на Чой — в КЦРУ.
— Но можеш да ги изискаш, нали?
— Предполагам. Но те са много. Цели кашони, пълни с папки. Може да ни потрябва цяла нощ да ги разгледаме.
— Нямам нищо по-добро предвид.
— Мисля, че и аз също — въздъхна тя, очевидно нещастна от тази перспектива за вечерта.
— Добре — рекох и шумно облизах кетчупа от пръстите си. — Да вървим.
И тогава, докато се изправях, краката ми изведнъж се огънаха. Ако не се бях уловил за ръба на масата, щях да се строполя на пода. Каръл бързо заобиколи масата, улови ме за раменете и ми помогна да се изправя.
— Добре ли си?
— Не знам — отвърнах и разтърсих тава. — Може би е от тези побои. Тялото ми… не ме слуша съвсем.