— Не е необходимо да свършим всичко тази вечер. Можем да променим графика.
— Не, трябва да е тази вечер. Моля те.
Храбро понечих да направя още една крачка и краката ми пак се подгънаха. Затова тя ме улови през кръста, аз я прегърнах през рамо и я оставих да ме изведе. След две-три крачки се пооправих. Всички погледи в залата бяха вперени в нас. Стотина недоволни млади лица изглеждаха така, сякаш биха убили майка си само и само да бъдат на моето място.
Толкова съм хитър, че понякога направо ме е срам. Но както вече казах, възползвам се всеки път, когато мога.
След трийсет минути стигнахме до базата на КЦРУ. Беше незабележително, четвъртито, грамадно сиво здание, разположено на оживена улица. Сигурно бихте го подминали, без да го забележите, само че това беше единствената сграда без прозорци на първите три етажа. Прозорците започваха от четвъртия етаж, а и там бяха малки, зарешетени доста тесни.
Каръл показа служебната си карта на постовия и получи разрешение да мине през портала и да паркира. Оставихме колата и отидохме до главния вход, където двама доста компетентни на вид охранители взеха картата й от ЦРУ позвъниха някъде, побъбриха няколко секунди на корейски и ни връчиха ламинирани пропуски със закопчалки отзад.
Каръл явно знаеше пътя, защото ме поведе по няколко коридора и стълбища два етажа по-нагоре, където влязохме в един кабинет. Вътре седяха шестима мъже в тъмни копринени костюми, пиеха чай, пушеха цигари и тихо си бъбреха. Изглежда, познаваха Каръл.
Тя размени с тях няколко думи на корейски, като от време на време ядосана слагаше пръст пред устните си в знак на загриженост. В присъствието на корейци поведението й изглеждаше по-резервирано, почти раболепно.
Един от мъжете най-сетне се изправи и ни поведе през две врати към друго помещение, изпълнено с цигарен дим. Един кореец с навити ръкави на ризата се беше навел над масата, а сакото му беше оставено на облегалката на стола. Беше Ким, партньорът на Мърсър от страна на КЦРУ.
Той се изправи. Каръл се поклони и не направи никакво усилие да се ръкува. Спазваше корейския протокол. Ким обаче погледна към мен и протегна ръка.
— Майор Дръмънд, радвам се да ви видя отново.
— Удоволствието е мое — отвърнах. — Как вървят нещата?
— Това не беше най-добрият ни ден — каза той с болезнена гримаса.
Не можах да се въздържа.
— Да, имаше някой и друг провал този следобед, наистина.
— Този негодник уби един от хората ми. Преряза му гърлото като на агне.
Разбрах, че Ким вече не хранеше съмнения относно превъзбуденото ми въображение.
— Е, как е вашата затворничка? — попитах.
— Ще бъде твърда.
— Така ли?
— Да, обучена е добре. Досега не е казала нито дума.
Нямах намерение да му го казвам, но когато бях в специалните части, и аз бях преминал известно обучение във воденето на разпити. Само че бях винаги от другата страна на барикадата — поради факта, че нашият отряд вършеше работата си предимно на територията на лошите, шефовете ни съвсем логично бяха загрижени относно нашата способност да издържаме на мъчения и разпити. Някой садист беше решил, че упражненията ще развият тази способност, така че започнаха да ни тренират. Ето защо донякъде се смятах за експерт по методите на разпит — единствено от гледната точка на потърпевшия, разбира се.
— Какво й правите? — осведомих се.
— Всъщност ние не използваме физически техники. Всички смятат, че го правим, а и ние, честно казано, насърчаваме тези слухове — отвърна той и сви рамене. — Това прави пленниците ни по-податливи. Истината е, че предпочитаме лишаването от сън.
Ухилих се. Лишаването от сън не води до бързи резултати, както например изтръгването на ноктите, но е далеч по-ефективно, защото след като затворникът рухне веднъж, той рухва напълно. Един път го изпробваха върху мен и в крайна сметка си казах и майчиното мляко.
— Мога ли да я видя?
Той сви рамене.
— Щом искате. Само не разговаряйте с нея.
Влязохме в една стая встрани от кабинета му. Стените и подът имаха дебело покритие от някакъв плътен бял материал. Тапицерията не беше сложена, за да предпазва от блъскане, а представляваше просто звукова изолация. Лампите на тавана бяха огромни и много мощни. Светлината им бе чисто бяла и удивително ярка — толкова ярка, че да те заболят очите и да започнеш да мигаш по-често, макар че и тогава проникваше през клепачите.
На един стол с гръб към нас седеше жена. Беше напълно обездвижена чрез бели колани, така че не можеше да помръдне нито крайниците си, нито дори главата. Челото й беше опасано от някакъв оглавник, който й пречеше да затвори клепачите си — след известно време това става много болезнено, защото очните ябълки изсъхват и се възпаляват. Дори столът беше боядисан в бяло. Всъщност единственият друг цвят в стаята бе тенът на кожата й. Беше чисто гола. Беше съблечена, за да се засили унижението и чувството й за уязвимост. Монохромната белота пък имаше за цел да засили ефекта на лишаването от сън. За да стане унижението й още по-голямо, продължаваха да я хранят с твърда и с течна храна, така че в един момент отделителната й система нямаше да издържи.
На втория или на третия ден тя щеше да бъде тотално изтощена, унизена, напълно безчувствена, физически изтормозена и, надяваме се, готова да изпее всичко. Дори един дзенбудист, побъркан по медитацията, не би могъл да издържи повече от два-три дни на подобно мъчение.
Заобиколих и се изправих пред нея. Тя не каза нищо. Просто ми хвърли остър, надменен поглед, но изражението й не можеше да скрие един прост и неоспорим факт. Тази жена беше невероятно, удивително красива. Имаше класически високи скули, големи и изкусителни очи, пълни и чувствени устни и изящно изваяно лице. Косата й беше толкова гъста и блестяща, че изглеждаше почти като изкуствена. Тялото й беше мечтата на всеки спортист — с широки рамене, с твърди и жилави мускули и корем като дъска. Ако в това тяло имаше и грам мазнини, не виждах къде ги е скрила.
Почувствах се неудобно, като воайор, но интересът ми към съпругата на Бейлс беше чисто професионален. В главата си вече имах някаква теория и тя беше жизненоважно парченце от мозайката.
Взрях се в лицето й и тя отвърна с предизвикателен свиреп поглед. Лицата могат да разкрият доста неща за хората. Човек може да скрие много неща за себе си, но израженията на лицето, натрупвани цял един живот, в крайна сметка се превръщат в нещо като маска. Нейната маска говореше за изключителна самоувереност, дори за високомерие. Притежаваше лицето на човек, свикнал да командва. Разбира се, бихте могли да кажете, че повечето красиви жени често са разглезени, но надменността на тази жена не произтичаше от това, че са й угаждали. Беше необичайно дисциплиниран, корав екземпляр, а и формата на тялото й не се дължеше на излежаване из къщата, тъпчене с бонбони и заповеди към слугите.
Най-сетне кимнах на Ким в знак, че съм видял достатъчно, и ние тихичко се измъкнахме навън. Когато се върнахме в чакалнята, Ким запали нова цигара и попита:
— Какво мислите?
— Смятам, че сте прав. Много трудно ще се пречупи. Превъзходно тренирана е, така че лишаването от сън ще трябва да продължи повече от нормалното. Освен това има его като канара, така че и унижението няма да я пречупи.
Той прие тези думи с болезнено нещастно изражение, макар че според мен просто изразявах онова, което той и техническите му специалисти вече предполагаха.
— Проверихте ли зъбите й? — попитах.
— Разбира се. Намерихме ампула с цианид в третия заден кътник.
— Не, имах предвид качеството на зъболекарската работа.
— Да, и това също. Железни пломби, евтина и груба работа.
Изглежда, му направи силно впечатление, че му зададох този въпрос. Единственото нещо, което комунистическите майстори на шпионажа почти винаги пропускаха, когато изграждаха камуфлажа на шпионите си, беше калпавата стоматологична помощ в собствените им страни. Ако тази жена беше родена и израсла в Чикаго, щеше да има сребърни или порцеланови пломби и поставянето им щеше да издава съответното равнище на медицинско умение, изисквано от едно суетно общество, където хората обичат дори ремонтираните им зъби да изглеждат като бижута.