— Ако нещо се случи, не ще го преживея — каза той, като влизаше с доктора към вестибюла и потриваше от вълнение ръце. — Но няма суматоха, значи засега още всичко е благополучно — прибави той, като се вслушваше в тишината.
Във вестибюла не се чуваха нито гласове, нито стъпки и цялата къща изглеждаше заспала въпреки яркото осветление. Сега вече докторът и Абогин, които дотогава бяха в тъмнина, можеха да се разгледат един друг. Докторът беше висок, попрегърбен, облечен небрежно и имаше некрасиво лице. Нещо неприятно рязко, нелюбезно и сурово изразяваха дебелите му като на негър устни, орловият нос и апатичният му равнодушен поглед. Невчесаната глава, хлътналите слепоочия, преждевременно побелелите косми на дългата остра брада, през които прозираше гушата му, бледосивият цвят на кожата и небрежното непохватно държане — всичко това със своята безчувственост навеждаше на мисълта за преживяна нужда, несгоди, за умора от живота и от хората. Гледайки цялата му суха фигура, човек не можеше да допусне, че има жена, че би могъл да плаче за дете. Абогин пък представляваше нещо друго. Той беше пълен, солиден блондин с голяма глава и едри, но меки черти на лицето, облечен изящно, по най-последна мода. В стойката, в плътно закопчания сюртук, в гъстата коса и в лицето му се чувстваше нещо благородно, лъвско; той вървеше с вдигната глава и изпъчени гърди, говореше с приятен баритон и в начина, с който снемаше шала или поправяше косите на главата си, прозираше тънко, почти женско изящество. Дори бледността и детският страх, с който той, събличайки се, поглеждаше нагоре по стълбата, не накърняваха осанката му и не намаляваха ситостта, здравето и самоувереността, които лъхаха от цялата му фигура.
— Никого няма и нищо не се чува — каза той, като се изкачваше по стълбата. — Няма тревога. Дай Боже!
Той преведе доктора през вестибюла и голяма зала, където се тъмнееше черен роял и висеше полилей с бял абажур; от тук двамата минаха в малка, много уютна и красива приемна, изпълнена с приятен розов полумрак.
— Постойте тук, докторе — каза Абогин, — а аз… сегичка. Ще ида да погледна и да предупредя.
Кирилов остана сам. Разкошът на приемната, приятният полумрак и самото му присъствие в чуждия непознат дом, което имаше характер на приключение, явно не го вълнуваха. Той седеше в креслото и разглеждаше обгорените си от карбол ръце. Само бегло зърна яркочервения абажур, калъфа от виолончело и като извърна очи по посока на тиктакащия часовник, забеляза един препариран вълк, също тъй солиден и сит като самия Абогин.
Беше тихо… Някъде далеч в съседните стаи някой гръмко произнесе „А!“, издрънча стъклена врата, навярно на шкаф, и пак всичко утихна. След като почака около пет минути, Кирилов престана да оглежда ръцете си и вдигна поглед към вратата, през която бе изчезнал Абогин.
На прага на тая врата стоеше Абогин, но не такъв, какъвто беше влязъл. Изражението на ситост и тънко изящество беше изчезнало от него; и лицето, и ръцете, и позата му бяха изкривени от отвратителния израз на нещо като ужас или мъчителна физическа болка. Носът му, устните, мустаците — всички черти играеха и сякаш се силеха да се отскубнат от лицето, очите пък като че се смееха от болка…
Абогин тежко и широко прекрачи в средата на приемната, преви се, изстена и разтресе юмруци.
— Измами ме! — викна той, като наблегна силно на втората сричка. — Измами ме! Заминала! Разболя се и ме прати за доктор само за да избяга с онзи шут Папчински! Боже мой!
Тежко пристъпи към доктора, протегна към лицето му белите си меки юмруци и като ги тресеше, продължаваше да крещи:
— Заминала! Измами ме! И защо е тая лъжа?! Боже мой! Боже мой! За какво е тоя мръсен, мошенически фокус, тая подла, коварна игра? Какво съм й направил? Заминала!
От очите му рукнаха сълзи. Той се обърна на един крак и закрачи из приемната. Сега с късия си сюртук, с модерните си тесни панталони, в които нозете му изглеждаха несъразмерно тънки спрямо тялото, със своята голяма глава и грива той извънредно много приличаше на лъв. Върху равнодушното лице на доктора заблестя любопитство. Той се привдигна и огледа Абогин.
— Позволете, а къде е болната? — запита той.
— Болната! Болната! — викна Абогин, като се смееше, плачеше и продължаваше да тресе юмруци. — Това не е болна, а прокълната! Низост! Подлост, по-гадна надали и самият сатана би измислил! Изпратила ме е, за да избяга, да избяга с един шут, с един тъп палячо, сутеньор! О, Боже, по-добре да беше умряла! Аз няма да го понеса! Няма да го понеса!