— Какво, какво? Какво дрънка тоз?
— Пиян е човекът — рече Месечката, — не знае какво приказва.
Калмука разбра, че е сбъркал, захапа брадата си и замълча.
Сърненци тръгнаха да си отиват. Старият, който ги водеше, смръщи вежди и каза: „Щом стигнем Керане, ще отидете на доктора, ти ще покажеш ръката, а ти, Стойо, покажи де си ръгнат. Кажи, че имаш счупено ребро.“
И те заминаха с каруците си, които също бяха като за хора като тях — обковани с желязо, тежки като топове, с буйни, охранени коне.
Месечката остана сам, усмихваше се и нещо си бъбреше сам на себе си. Калмука слезе от пейката, дойде при него и му каза:
— Какво е станало бе, адаш? Какво се лютят тия хора?
— Хей, Калмук, Калмук! — рече Месечката, — ти като че от гроб излизаш. Че аз го казах вече и ядох, и пих, а ти чак сега ме питаш!
Сарандовица младата се смееше.