— Ако съм дал добър съвет, то е благодарение на Аллах, който ми е дал мъдрост да ти помогна. Ако съм дал лош съвет — грях върху моята душа, а на теб нека Аллах даде мъдрост да не ме послушаш.
Никога не дава съвети при въпроси за женитба. Винаги казва:
— Жената си е жена, все едно дали е красива или уродлива, от добро семейство или лошо! Има ли разлика, дали тича черна котка или бяла? Ако жената беше човек, Пророка нямаше да нареди да й се закрива лицето, та никой да не я вижда!
И още:
— Жената никога не спи, тя и през нощта мисли, както и през деня. Мъж и за десет години няма да измисли това, което ще измисли жена за десет минути.
Докато се връщаше от Лютви-бей, през главата му мина мисъл, която никога друг път не би била възможна: да разкаже на старшата си жена за враждата между Лютви-бей и Зейнел-бей, че е дал обет да ги помири, и да види ще съобрази ли тя с какво да помогне.
Отначало той се усмихна на себе си: да му мине такава странна мисъл през главата! И не просто се усмихна, но и се засрами от мисълта си. Как той, учен и знаменит човек, ще седне да търси разум и съвет от жена? Но колкото повече му беше срамно и смешно, толкова повече решението му укрепваше.
— Ти все твърдиш, Ути-ефенди: жените такива, жените инакви. Тъкмо и ще видиш, правдиви ли са думите ти.
Така си шепнеше той по пътя и накрая реши: само ще провери, наистина ли женския ум стига там, до където мъжкия не стига.
И разказа всичко на жена си. Тя сякаш усети, че Ути-ефенди ще е радостен да се убеди, че жената нищо не разбира, и веднага отговори:
— Е, това е съвсем просто, по-просто не може и да бъде!
— Какво говориш? — удиви се Ути-ефенди.
— Това и казвам — просто!
— Но аз толкова години се мъча с това помирение и нищо не се получава.
— И няма да се получи. За това не е писано в книгите, това е наша, женска работа.
— А защо женска? — учудено попита ходжата.
— Защото, ефенди, струва ми се, жени са скарали тези две семейства. Това са най-знатните семейства в града, бейски, богати, съседски! Някога са живеели дружно, и жени са ги скарали. Не е мъжка работа да бъдат помирени!
Ути-ефенди помисли, че това е вярно, и си каза: «Жената е зло, но и в това зло има частица разум. И щом Аллах те е дарил с това зло, използвай го колкото е възможно, извлечи частицата разум, колкото я има в злото».
И Ути-ефенди предостави всичко на жена си, сам си изми ръцете.
А Садбер-ханъм (ханъма – съпруга; валиде-ханъм – главна съпруга) тръгна по пътека, по който никой не беше ходил досега. Тя така нареди всичко, че Сеид на Зейнел-бей видя Шерифà, дъщерята на Лютви-бей, без да знае, чия е тази девойка, и тя без да знае, кой е този момък.
А Шерифà беше красива както цъфтяща ябълка, и Сеид момък, какъвто рядко се среща.
Садбер-ханъм лесно уреди всичко, защото Шерифà идваше при нея когато поиска, а Сеид беше приятел на брата на ханъмата Сали. Той и го доведе на гости. От този ден Сеид си изгуби главата, и молеше Сали да узнае от сестра си, чия е срещнатата от него девойка. Ханъмата отговори:
— Не е тукашна, но е от добра и богата къща, от каквато не би се засрамил и Зейнел-бей. И предай на Сеид, че момичето съхне по него.
И наистина, Шерифà не остана равнодушна към Сеид, също питаше:
— Ханъм, кажи, кой е той.
— А защо задаваш такъв безсмислен въпрос? Вярно, момъкът е влюбен в теб безпаметно, но е от чужд край!
— Още веднъж го видях отдалеч, вървеше по нашата улица, — каза Шерифà.
— От далечен край е дошъл тук.
Не се разбира скоро, кога и как двама млади се влюбват един в друг. Садбер-ханъм правеше всичко по силите си чувствата им да укрепват. Веднъж така подреди нещата, че те да останат насаме – да могат да си поговорят и да се целунат. Работите можеха да се обърнат на зле, но всичко мина гладко.
Те се срещнаха в покоите на Садбер-ханъм. Там нямаше никой, ханъмата шеташе в кухнята. Сеид и Шерифà приседнаха на широкия миндер и един през друг си говореха сладки думи, така и потече любовния разговор. Това им беше първата среща, дотогава се бяха виждали само два-три пъти.
— Пощади ме, ти ми открадна и сърцето и душата, подари ми в замяна поне името си!
Но щом тя каза коя е и чия е дъщеря, той веднага отхвърли ръката й като нажежено желязо. В гърлото му заседна буца, сякаш душата му се запъна там. Лицето му се изкриви от ярост, ръцете му се разтрепериха, челото му се изкриви от бръчки, а над очите му сякаш падна непрогледна черна нощ. Подът се раздвижи под краката му, и сякаш тавана заедно с покрива рухнаха върху главата му. Колко, колко му е тежко! Струваше му се, че няма да издържи на тежестта и ще пропадне с все пода под себе си.
Нещастното момиче, виждайки какво става с него и не разбирайки нищо, затрепера, застена, хвърли се по лице върху възглавницата и даде воля на сълзите, не разбирайки защо я наказва съдбата. Когато уплахът й попремина, тя скочи и се хвърли към вратата – по-скоро да избяга от този страшен човек, когото допреди секунди обичаше повече от всичко на света. Но той я хвана за ръката, и като злодей я хвърли обратно на миндера. Върху нежната бяла ръка остана следа като от нажежена гривна, от прекрасните й черни очи сълзите отново рукнаха в буен поток.
— Аллах да е над теб, заклевам те във всичко, което ти е свято — кой си ти и какво искаш от мен?
— Кой съм аз ли?! — едва продума той, — Затова и те държа, за да ти кажа кой съм. Аз съм Сеид... синът на Зейнел-бей!
Лицето й пламна, огън плъзна навсякъде по нея. Тя затрепера, опита се да извика, но от потрес беше изгубила глас и само устните й трепереха, без да може да промълви дума. От ужас и сълзите пресъхнаха. Накрая гласа й се възвърна, и тя с треперещ глас извика:
— Надалеч... махни се от мен... вън! Проклет да е този, който ни излъга. И мен, и теб!
Той се запъти към вратата.
— И още!— прошепна тя, с приведена глава като ранена кошута.
Сеид се спря.
— Станалото не може да се върне... нас ни излъгаха... но в името на всичко свято... Не казвай на никого. Нали няма да кажеш?
— Не, но... мълчи и ти, за теб ще е по-добре.
Той пак се отправи към вратата без да се обръща. Хвана дръжката, натисна я, и се огледа. Не за сбогом, а си извърна главата и сам без да знае защо.
Шерифà, тежко дишайки, търкаше разплаканите си очи с широкия ръкав на ризата. Докато изтрие една сълза, вече блестеше друга, и миглите й бяха сякаш украсени с елмази. Дългите й черни коси бяха разпилени по възглавницата, и елмазите върху миглите й сияеха като ярки звезди върху черно нощно небе.
Сеид се разтрепери цял, ръката му изпусна дръжката на вратата. Той замръзна. Краката му натежаха сякаш с олово и станаха толкова тежки, че той не успя да прекрачи прага. Като прикован към пода, той не беше в състояние да направи ни една стъпка. Сеид се мъчеше по-бързо да излезе; само да се измъкне на чист въздух, всичко да мине и да забрави, но... нищо не се получи. Старае се, старае се, но... не може. Той се опита още веднъж, събра всички сили, и ръката му се опря на дръжката – но не успя да я натисне. Отслабна, напълно му отслабна ръката и се разтрепери...