Сложиха го на миндера, и той седеше; донесоха меден таз, измиха му устните и ръката, и той мълчеше; свиха му цигара, запалиха я, и той, слава богу, я изпуши. Така донякъде се успокои.
Какво чувстваше той, какво Зейнел-бей, никой не можеше да каже. И на двамата им беше тежко.
И оттогава Зейнел-бей, вече почти цяла година, нито веднъж не излезе извън къщата си. Приятелите му идваха при него, той ги приемаше, но извън дома си нито крачка.
Лютви-бей излизаше, но с никой не говореше, гости приемаше един-двама. Не ги гонеше, но почти винаги мълчеше, и те постепенно престанаха да ходят. Веднъж му хрумна да си продаде къщата и да напусне града, но приятелите му го вразумиха. От съдбата не можеш да избягаш, а къщата и градът тук вина нямат. При нещастие човек трябва да живее там, където освен врагове има и приятели. А къде в чужд град ще намери такива?
И той се покори.
IV
Няма по-добро лекарство от времето. Върху прясна рана, каквито и лекарства да слагаш, тя ще зарасне само след нужното време. И каквито и беди да се случват, времето всичко заличава, всичко се забравя.
Така стана и с нещастието, постигнало двата бейски рода. Накрая и Зейнел-бей излезе на чаршията. Какво да се прави, и той е човек, нужно му е общуване. Старото няма да се върне, имаше син, вече няма – това е всичко! Така е наредила съдбата, така се е случило. И все пак (така веднъж Зейнел-бей призна на Ути-ефенди) и сега обича сина си, не се отрича от него и отново би го приел вкъщи, само без «тази». Тази кръв той в своята къща няма да допусне.
Ути-ефенди разказа всичко това в кафенето, и много хора говореха, че и Лютви-бей е станал по-мек, не страни от хората, ходи на гости, и сам приема. Вярно, не желае да му напомнят за дъщерята, не иска да я вижда.
Когато веднъж му казаха нещо за нея, побесня:
— И сега да я видя — ще я убия!
И оттогава пред него никой не я споменаваше по име.
А Сеид и Шерифà живееха мирно и тихо в далечен град. Нямаше го охолството като под бащиния покрив, преследваха ги бедност и нищета, но те се обичаха и бяха щастливи. Сеид се нае на работа при един чужденец, получаваше по шестстотин гроша на година и някак се справяха.
Те не знаеха какво се е случило вкъщи след бягството им, и добре, че не знаеха. Но минаха няколко месеца, и Сеид написа писмо до един от приятелите си, който в отговор му разказа всичко подробно.
След това Сеид прати писмо на ходжата Ути-ефенди, в което пишеше: «Да те благослови Аллах! Направи каквото можеш, баща ми да ми прости, но и Шерифà да приеме в къщата си. Без нея не мога и не искам да живея. Аз не искам от баща си помирение с Лютви-бей, и Шерифà не очаква същото, но така повече не може да продължава... Ние живеем с шестстотин гроша, а Аллах скоро ще ни благослови».
За още много неща написа той, при това особено цветисто – не напразно за съчиняване на писмото заплати десет гроша на най-добрия писар! Но Ути-ефенди не бързаше с отговора.
Сеид отпусна ръце и повече на никой не писа. Често по време на акшам (вечерна молитва) обикаляше хановете да намери земляк, от който да научи новини.
Веднъж след такава обиколка той срещна земляк в двора на един от хановете, и му олекна, като разбра, че баща му е омекнал, излиза от вкъщи и се среща с хора. Сеид отиде да зарадва Шерифà. Застанал до прозореца, той чу от нейната стая някакви говор и шум. Мина през портата, и едва я затвори, когато дочу детски плач.
Той се просълзи и спря в тъмнината на двора да изтрие очите си с кърпа, за да не се показва пред хората разплакан. Порови се в джобовете си и намери там бешлик (дребна монета) за подарък. И даде целия бешлик, оставен за храна на следващия ден.
На сутринта, когато нямаше пари за пазар, каза на Шерифà:
— Знаеш ли... въобще не съм гладен. А ти?
— И на мен не ми се яде, Сеид, но... — тя погледна към шаващото под одеялото новородено.
— Не се тревожи... не е голяма беда, — успокои я Сеид, — ще намеря пари! — И обсипа с целувки нея и детето.
После се замисли, и след дълги размисли каза:
— Знаеш ли, Шерифà, и преди ни беше трудно и тясно... Какво са шестстотин гроша... А занапред?
— Аллах е милосърден! — отговори тя, а очите й се напълниха със сълзи.
— Слушай! — каза Сеид. — Трябва да се върнем! Преди се страхувах, вече не се боя. Може би баща ми ще ме убие... и мене, и тебе. Но него няма да посмее!
Шерифà скри глава под одеялото и заплака, а Сеид каквото реши, това и направи след няколко дена.
Отиде в двора на хана, нае коне, договори се, събра покъщнината, настани жената с детето и по бедняшки тръгнаха на път. Пътуваха три дни, всичката им храна беше парче хляб и сирене. Късно привечер на третия ден пристигнаха в родния град. Нямаше къде да отидат, и почти в полунощ те потропаха със звънчето на портата на ходжата Ути-ефенди.
И добре, че пристигнаха в полунощ: жива душа в града нищо не видя и не разбра.
V
Беше Рамазан, който се случи есента. Дните станаха къси, а нощите дълги – сякаш създадени за срещи и беседи. Едва залязло слънцето, и по мрачните улици се появяваха мъже или жени на групички с фенери. Всяка групичка отива някъде на гости, за да прекарат дългите есенни нощи. Днес ние при вас, утре вие при нас, и така ще минат тридесет нощи, през които трябва да се бди до Байрам.
И при Зейнел-бей, и при Лютви-бей всяка вечер гостната е пълна с народ. Те приемат гости и сами ходят на гости. Ути-ефенди е съсед и на двамата, и ходи ту при единия, ту при другия, и те ходят при него. Веднъж му се удаде, когато дойде Лютви-бей, да покани и Зейнел-бей, а освен тях и множество достойни хора, и бейове, и пашата, и мюфтията.
Гостната е пълна, едни седят на миндерите, други на пода върху килима. Дим се вие на колелца до тавана. Едни пушат наргиле, други цигари, едни въртят броеници, други водят беседи. Чува се как посръбват кафе, което децата поднасят.
В единия ъгъл до мюфтията седи Зейнел-бей, спокойно пуши и говори тихо, без да бърза. Тук е и и Лютви-бей, но в срещуположния ъгъл. Пак е добре! Преди година или две, ако двамата се срещнеха някъде на гости, веднага единия ставаше и си тръгваше. А сега седят кротко. Явно, нещастието ги е пречупило и враждата се е притъпила. Всеки носи мъка в душата си, а когато на човек му е разбито сърцето, вече на малко неща обръща внимание.
А и са се състарили: Зейнел-бей не толкова е остарял, колкото е отслабнал, главата му е клюмнала, погледа му е помътнял и сякаш съвсем е останал без сили. А Лютви-бей още повече е остарял и побелял за тая една година. Брадата му е бяла с някой и друг тъмен косъм, а погледът вече не е суров и огнен както преди, а по-скоро по детски мек.