Така или иначе, те за пръв път се срещнаха в чужда къща и никой от тях не си тръгна. Разбираемо, крият погледи един от друг, всеки беседва със своите съседи, но така пак е по-добре!
Когато поднасяха кафе за трети път, Ути-ефенди каза:
— Нощта е дълга, и, ако позволите, ще ви разкажа нещо.
— Добре, давай, ходжа-ефенди, — отговори пашата, — всички ние сме дошли при теб да се учим на мъдрост.
Ходжата взе броеницата и, прехвърляйки я от едната в другата ръка, заговори:
— Ето какво ще ви разкажа. Това не съм го чел в книгите, а го чух от един дервиш, който е обиколил половината свят и много мъдрост е събрал.
Ути-ефенди замлъкна, сякаш размишляваше, после продължи:
— Живял един цар, който имал двама сина. Царувал той дълго и щастливо, и нямало за какво да тъжи. Царството му било огромно, от море до море, с безброй реки, планини, гори, градове.
В гостната се възцари тишина, само се чуваше бълбукането на наргилетата и почукването на броениците. Всички слушаха внимателно Ути-ефенди, вперили погледи в него.
— Но дошъл съдният му час, — продължи ходжата, — и той повикал двамата си сина, с желанието да ги благослови. Казал им добри думи, и оставил царството да го управляват по съгласие и съвест. «А освен царството, имам и един талисман, който искам да ви предам, какъвто аз получих от своя баща», — казал царят, изтръгнал от брадата си къс бял косъм и продължил: «Бялата брада е признак на мъдрост, а този косъм побеля пръв. Оставям ви го, и го пазете като зениците на очите си. Докато е с вас, в този дом ще царува щастие. А който се отрече от него, върху него ще се посипят беди!» Царят мирно се отправил в справедливия свят, синовете поели царството и управлявали задружно и щастливо, защото пазели бащиния бял косъм като скъпоценна светиня. И веднъж така се случило, че се изпокарали заради жена. Дервишът, който ми разказа тази притча, не каза, че е било заради жена, за това аз сам се досетих. За какво друго биха могли да се скарат двама братя, ако не за жена!
Всички се усмихнаха разбиращо и заклатиха глави, а ходжата продължи:
— Кавгата им отишла толкова надалеч, че краят й не се виждал. Заговорило се за подялба на царството, повече съвместно не могли да живеят. И го поделили. Това било лесно да се направи, защото царството било огромно. Поделили хазната и всички останали богатства, дошъл ред на бащиния косъм. Всеки искал да го получи, за да избегне проклятието, но косъмът не може да се раздели. Едва не се стигнало до кръвопролитие, всеки от двамата теглел към себе си. А косъмът като прашинка, не става ни да се разреже, ни да се раздели! Наложило се да повикат един мъдър ходжа да отсъди помежду им. Ходжата разсъждавал и разглеждал косъма — може ли да се разреже и всеки да получи половина, но видял, че е невъзможно. Не знаел какво да ги посъветва и помолил да му дадат един ден, да прочете в книгите, и тогава да им каже своето решение. Върнал се ходжата вкъщи, изчел всичко, но кога в книгите са писали за косъм от брада, дори и царски? Нищо не измислил ходжата и на сутринта казал на принцовете: «Вашият баща е бил велики мъдрец. Той е знаел, че вие можете да се изпокарате и да поделите царството. Затова ви е оставил нещо, което е невъзможно да се раздели и без което не можете да сте щастливи. Длъжни сте да се помирите и да живеете задружно, тогава и косъма ще бъде с вас, както и благодат в живота. Не се ли помирите, ще сте нещастни. Баща ви е бил мъдрец, послушайте го!» Те го послушали, помирили се и оттогава заживели щастливо! Това е цялата притча! — завърши Ути-ефенди, вдигна глава и погледна всеки поотделно.
— Мъдро решение, — отговори пръв пашата.
— Да, слава на Аллах, — добави мюфтията, подръпвайки брадата си между пръстите, мислейки какво още да каже.
— А ти какво ще кажеш? — обърна се Ути-ефенди към Зейнел-бей, който седеше до мюфтията.
— Уви, което не се дели, то няма да бъде разделено, — отговори той.
— Значи, те са били прави, когато са се помирили, щом е невъзможно да се раздели това, което не се дели? — попита Ути-ефенди Лютви-бей.
— Какво друго им е оставало? — въздъхна Лютви-бей.
— Е, а сега... аз още не съм завършил своя разказ, — спокойно продължи Ути-ефенди. — Искам да ви попитам, но отговорете по съвест: бащиният талисман е бил безценен, но има и по-големи ценности, не е ли така?
— Дарът на Аллах е изобщо безценно съкровище, — каза мюфтията.
— Ако бащиния дар не се дели, защото не може да бъде разделен, може ли да се раздели дара на Аллах, който въобще не се дели?
— Не, в името на Аллах, — отговориха гостите хорово, гледаха се един друг и не разбираха накъде клони ходжата.
А Ути-ефенди бавно стана от мястото си и излезе от гостната. Някъде се забави за кратко, а после се появи, носейки на ръце прелестно бебе в белоснежни пелени.
Всички се удивиха и развълнуваха, тих шепот се понесе из гостната. Ходжата спокойно се взираше във всички, а детето весело отвори очи и се загледа в пламъка на свещите.
— Вие казахте, дарът на Аллах е над бащиния дар, — започна ходжата, и гласът му трепна, — не може да се раздели, той е неделим. Виждате ли това невинно бебе? — Гласът на ефенди се усили, и той възкликна:— В него се срещна, сля и примири кръвта на Зейнел-бей и Лютви-бегй!
Той се обърна към тях двамата:
— Зейнел-бей и Лютви-бей! Вие разделихте всичко, което можеше да се раздели — и чаршията, и махалата, и кафенетата. Разделихте града на две партии. Не ви стигнаха живите, но разделихте и мъртвите на две гробища. Остана само още едно! Елате тук и разделете този дар, който ви е пратен от Аллах! Елате... елате по-близо! — завърши ходжата.
Гласът му звучеше зловещо, изглеждаше като пророк.
Настъпи тишина, всички застинаха и впериха погледи в Зейнел-бей и Лютви-бей, а те... с наведени погледи и треперейки, сякаш на Страшния съд, бавно вървяха към средата на стаята, както осъдените се препъват на призива на Аллах. Дойдоха по-близо, краката им едва ги държаха, с треперещи колене, по-близо... по-близо...
А гласът на ходжата звучеше властно, като меч над главите им, и те се покоряваха. На всеки негов призив те правеха по крачка, още една крачка. Накрая вдигнаха глави за да видят детето, но погледите им се срещнаха, очите им се напълниха със сълзи, а сърцата им трептяха и душите им пееха...
— Разделете този косъм... това парче плът... разделете този дар на Алах, разделете го! — още веднъж викна ходжата със звучен тържествен глас.
Но гласът му вече едвам се чуваше. Зейнел-бей и Лютви-бей горещо се прегърнаха, в гостната се напълни с шум, всички вдигнаха ръце към небето и възкликнаха:
— Велик е Аллах! Кой може да се сравни с него!