Но ако Гуинивиър приличаше на Богиня, Ланселот приличаше на Бог. Мнозина си помислиха, че това е Артур, защото Ланселот изглеждаше величествен на белия си кон, покрит със светъл ленен плат, осеян със златни звезди. Ланселот беше облечен с бялата си емайлирана ризница, мечът му лежеше в бяла ножница, а на раменете му висеше бяла пелерина с червени кантове. Позлатените ръбове на шлема (увенчан сега с разперени лебедови крила, вместо с крилата на морски орел, които Ланселот носеше в Инис Трийбс) подчертаваха красивите черти на тъмното му лице. Хората ахнаха като го видяха, после зашепнаха, че това всъщност не е Артур, а крал Ланселот, трагичният герой от изгубеното кралство Беноик, човекът, който щеше да се ожени за тяхната принцеса Сийнуин. Изтръпнах, когато видях Ланселот, защото се страхувах, че неговото великолепие ще заслепи Сийнуин. Тълпата почти не забеляза Артур, който беше облечен с кожен елек и бяла пелерина и изглеждаше смутен от факта, че отново е в Каер Сус.
В онази нощ в Каер Сус имаше угощение. Съмнявам се, че Кунеглас се е зарадвал особено на Гуинивиър, но той беше търпелив и разумен човек, който, за разлика от баща си, не се засягаше от всяка въображаема обида. Така че той се отнасяше към Гуинивиър като към кралица. Наливаше й вино, подаваше й храна и навеждаше глава към нея, за да разговарят. Артур седеше от другата страна на Гуинивиър и грееше от удоволствие. Той винаги изглеждаше щастлив, когато беше с Гуинивиър, и вероятно му доставяше огромно удоволствие да гледа как вежливо се отнасят с нея точно в тази зала, в която той за първи път я видя да стои сред по низшите по ранг.
Артур отделяше голямо внимание на Сийнуин. Всеки в залата знаеше как някога беше отхвърлил ръката й и беше развалил годежа си с нея, за да се ожени за безпаричната Гуинивиър. Много мъже в Поуис се бяха заклели никога да не простят на Артур тази обида, но Сийнуин му прости и ясно показваше това на всички. Тя му се усмихваше, докосваше ръката му, навеждаше се към него, а по-късно, когато медовината бе стопила всички стари вражди, крал Кунеглас взе ръката на Артур и тази на сестра си и сложи и двете в своята — цялата зала посрещна с радостни възгласи този знак за мир. Една стара обида бе предадена на забравата.
Миг по-късно Артур направи друг символичен жест — той пое ръката на Сийнуин и я поведе към мястото, което бе оставено празно до Ланселот. Залата отново бе огласена с радостни възгласи. Наблюдавах с каменно изражение как Ланселот стана да посрещне Сийнуин, как седна след това и й наля вино. Той свали една тежка златна гривна от ръката си и я поднесе на Сийнуин. Въпреки че в първия момент тя мълчаливо отказа щедрия дар, накрая все пак плъзна гривната на ръката си и златото заблестя на светлината на факлите. Воините, насядали на пода на залата, поискаха да видят бижуто и Сийнуин вдигна ръка да им покаже тежкото злато. Само аз не ръкоплясках и не тропах с крака. Седнах, разтърсван от оглушителния шум край мен. По сламения покрив биеше проливен дъжд. Той я заслепи, помислих си аз, той просто я заслепи. Звездата на Поуис падна в плен на тъмната и изискана красота на Ланселот.
Щях веднага да изляза и да отнеса своето нещастие навън под дъждовното нощно небе, но точно тогава Мерлин се разхождаше из залата. В началото на угощението той беше седнал на високата маса, после тръгна из залата сред воините. Спираше да послуша някой разговор или да прошепне нещо в нечие ухо, и пак тръгваше. Бялата му коса под тонзурата беше сресана назад и сплетена в дълга плитка, завързана с черна панделка. И брадата му беше сплетена и завързана по подобен начин. Лицето му, кафяво като римските кестени, които бяха такъв деликатес в Думнония, беше издължено и дълбоко набраздено. По него личеше, че Мерлин в момента добре се забавлява. Реших, че е намислил някоя пакост и сведох глава да не би аз да стана обект на неговите опасни забавления. Обичах Мерлин като баща, но нямах настроение за повече гатанки и мистерии. Просто исках да избягам колкото се може по-далеч от Сийнуин и Ланселот.
Почаках, докато реших, че Мерлин е отишъл в другия край на залата и мога да си тръгна без той да ме забележи. Но точно в този момент чух неговия шепот в ухото си.
— От мен ли си криеше, Дерфел? — попита той и тежко запъшка, настанявайки се до мен на пода. Обичаше да се преструва на немощен старец и сега разигра една сцена, масажирайки коленете си и пъшкайки от въображаемите болки в ставите. След това взе рога с медовина от ръцете ми и го пресуши.
— Погледни девствената принцеса — каза той и размаха празния рог към Сийнуин, — тръгнала към своята зловеща съдба. Да видим сега. — Той почеса брадата си между плитките, докато мислеше над следващите си думи. — Половин месец до годежа, а? Седмица-две по-късно — сватба и след още няколко месеца ще дойде детето и ще я убие. Няма друг начин да излезе от този тесен ханш, просто трябва да разцепи майка си на две — Мерлин се изсмя. — Все едно котка да роди бик. Много гадно, Дерфел. — Той надникна в лицето ми, доволен от моето притеснение.