— Бракът няма нищо общо с желанията — каза Мерлин с
???
да търпи. Нямах особена причина да не харесвам Гуенхуивач, но и не можех да си представя да се оженя за такова невзрачно, безлико и нещастно същество.
— И защо не? — попита Мерлин с престорен гняв. — Това е изгодна партия, Дерфел. Кой си ти в края на краищата — син на сакска робиня и нищо повече. А Гуенхуивач е истинска принцеса. Няма пари, разбира се, и е по-грозна от триона на Лифан, но само си помисли колко благодарна ще ти бъде! Освен това, спомни си ханша на Гуенхуивач, Дерфел — каза Мерлин и ме погледна цинично. — Няма никаква опасност някое бебе да заседне там. Тя ще изплюва малките бесове като хлъзгави тиквени семки!
Чудех се дали всъщност Артур беше предложил този брак или той беше идея на Гуинивиър. По-вероятно беше второто. Наблюдавах я — цялата в златни украшения, седнала до Кунеглас с изписан триумф на лицето. Тя беше необикновено красива тогава. Винаги е била най-поразителната жена в Британия, но в онази дъждовна нощ в Каер Сус Гуинивиър сякаш грееше. Може би това се дължеше на бременността й, но на мен ми се струва, че по-скоро беше плод на насладата, която Гуинивиър изпитваше от придобитото надмощие над тези хора, отнесли се с презрение към някогашната бедна изгнаничка. Сега благодарение на меча на Артур тя можеше да разполага със същите тези хора, така както нейният съпруг можеше да разполага с техните кралства. Знаех, че Гуинивиър е главният поддръжник на Ланселот в Думнония, че именно тя бе накарала Артур да обещае силурския трон на Ланселот и бе решила Сийнуин да се омъжи за Ланселот. Сега вече подозирах, че пак тя е замислила да ме накаже за моята враждебност към Ланселот като ме накара да се оженя за грозната й сестра.
— Изглеждаш нещастен, Дерфел — подкачи ме Мерлин.
Аз обаче не се впуснах в излияние.
— А вие, господарю? — попитах го аз. — Щастлив ли сте?
— Какво те интересува? — попита той безгрижно.
— Аз ви обичам като баща, господарю — казах аз.
При тези думи той изрева подигравателно и се задави с парче месо. Но като се оправи, продължи да ми се присмива.
— Като баща! О, Дерфел, какъв размекнат лигльо си ти! Отгледах те единствено, защото мислех, че си протеже на Боговете и може би наистина си. Боговете понякога избират най-странните същества, за да ги дарят с любовта си. Та кажи сега, любящий „сине“, твоята синовна любов ще те накара ли да ми служиш?
— Как да ви служа, господарю? — попитах аз, макар че много добре знаех какво иска от мен. Той искаше копиеносци, които да тръгнат да търсят Свещения съд.
Той сниши гласа си и се наведе към мен, макар да се съмнявам, че някой можеше да чуе разговора ни в шумната зала, пълна с пияни мъже.
— Британия — каза Мерлин — страда от две болести. Но Артур и Кунеглас виждат само едната.
— Саксите.
Той кимна.
— Но Британия и без саксите ще боледува, Дерфел, защото ние рискуваме да изгубим Боговете. Християнството напредва по-бързо от саксите, а християните са по-голяма обида за нашите Богове от който и да било сакс. Не спрем ли християните, Боговете окончателно ще ни изоставят, а какво е Британия без своите Богове? Ако успеем да впрегнем боговете и да ги върнем обратно в Британия, тогава и сакси, и християни ще изчезнат яко дим. Ние не атакуваме болестта, която трябва, Дерфел.
Аз погледнах към Артур, който внимателно слушаше какво разправя Гуинивиър. Артур не беше безбожник, но и не беше фанатик, той не таеше в душата си омраза към хората, които вярваха в други Богове. Но би посрещнал с омраза, бях сигурен в това, думите на Мерлин за борба срещу християните.
— Няма ли кой да ви чуе, господарю? — попитах аз.
— Намират се — каза той неохотно. — Не са много. Артур обаче не е между тях. Според него аз съм един стар изкуфял глупак. А ти, Дерфел? Мислиш ли, че съм стар глупак?
— Не, господарю.
— А вярваш ли в магии, Дерфел?
— Да, господарю — казах аз. Бях виждал магии да действат, ала бях виждал и да не действат. Магията беше трудна работа, но аз вярвах в нея.
Мерлин се наведе още по-близо до мен.
— Тогава, Дерфел — прошепна той, — тази нощ ще идеш на връх Долфоруин и аз ще изпълня най-съкровеното ти желание.
Някой изсвири позната хармония на арфата — менестрелите щяха да започнат своите изпълнения. Гласовете на воините затихнаха, а студеният вятър вкара дъжда през отворената врата и разлюля малките пламъчета на лоените свещи и на тръстиковите светилници.
— Най-съкровеното ти желание — прошепна пак Мерлин, но когато се обърнах към него, вече беше изчезнал.
А на вън гръмотевици раздирха нощта. Боговете бяха напуснали Британия, а аз трябваше да отида на Долфоруин.