— Днес ще трябва да внимаваш — каза й той, когато я пусна да стъпи на южния бряг на Севърн.
— Тревожиш се повече отколкото трябва — каза тя, пое каишките на хрътките от мен и прекара ръка през гъстите си червени коси. След това се обърна към Сийнуин — Щом забременееш и мъжете започват да мислят, че си от стъкло.
Гуинивиър се изравни с Ланселот, Сийнуин и Кунеглас и остави Артур да върви с мен към долината, която според ловците на Кунеглас бе пълна с дивеч. Бяхме може би петдесетина ловци, повечето воини, имаше и няколко жени. Зад нас вървяха двадесетина слуги. Един от тях наду рог — знак за ловците в другия край на долината, че вече е време да подгонят дивеча към реката. А ние хванахме здраво тежките си ловни копия и се пръснахме в редица. Беше един от последните летни дни, а беше толкова студено, че виждахме дъха си. Но пък дъждовните облаци си бяха отишли и слънцето грееше над покритите с тънка утринна мъгла нивя. В този красив ден Артур беше в много добро настроение — наслаждаваше се на собствената си младост и предвкусваше удоволствието от лова.
— Още един пир — каза ми той — и после ще можеш да си отидеш вкъщи да си починеш.
— Още един пир ли? — глупаво попитах аз — бях уморен и все още замаян от отварата, която Мерлин и Нимю ми дадоха на връх Долфоруин.
Артур ме тупна по рамото.
— Годежът на Ланселот, Дерфел. След това обратно в Думнония. И на работа!
Той изглеждаше доволен от тази перспектива и ентусиазирано започна да ми разправя плановете си за идващата зима. Искаше да възстанови четири разрушени римски моста, след това щеше да изпрати кралските зидари да довършат двореца в Линдинис. Линдинис беше римски град близо до столнината Каер Кадарн, където провъзгласявахме думнонските крале. Артур искаше да направи от Линдинис новата столица на Думнония.
— В Дурновария има прекалено много християни — обясни той, но верен на себе си, бързо добави, че лично няма нищо против християните.
— Само дето те имат нещо против теб — припомних му сухо аз.
— Някои имат — съгласи се той. Преди битката в долината Лъг, когато позициите на Артур в Думнония бяха значително отслабени, една група негови противници събра кураж открито да му се портивопостави, а начело на тази група стояха християни, и то християните, поели настойничеството над Мордред. Непосредствената причина за тяхната враждебност беше фактът, че Артур застави църквата да му даде на заем пари, необходими за организиране на кампанията, завършила в долината Лъг. Този заем подпали дълбока вражда. Църквата уж възхвалява бедността, а никога не можа да забрави онзи, който зае от църковните пари.
— Исках да поговоря с теб за Мордред — смени темата Артур и аз най-сетне разбрах защо така упорито търсеше компаниято ми в тази красива утрин. — След десет години — продължи той — Мордред ще бъде достатъчно голям да поеме управлението. А те ще минат бързо, Дерфел, десет години ще минат като миг. Трябва да ги използваме пълноценно, ако искаме да го възпитаме добре за това кратко време. Той трябва да се научи да чете и пише, да върти меч, трябва да го приучим и на отговорност.
Кимах в съгласие, макар и без всякакъв ентусиазъм. Без съмнение петгодишният Мордред щеше да научи всичко, което искаше Артур, но аз не разбирах какво общо имаше това с мен. Артур обаче знаеше.
— Искам ти да му станеш настойник — стъписа ме той.
— Аз! — възкликнах аз.
— Набур се грижи повече за собствената си кариера, отколкото за характера на Мордред — поясни Артур. Набур — християнският магистрат, назначен за настойник на невръстния крал, беше заговорничил най-активно срещу Артур (Набур и, разбира се, епископ Сенсъм). — Освен това Набур не е войник — продължи Артур. — Моля се Мордред да управлява в мир, Дерфел, но той трябва да усвои воинските умения като всички крале. А по-добър учител от теб не мога да намеря.
— Не, не искам — запротестирах аз. — Аз съм твърде млад!
Този довод само разсмя Артур.
— Младите трябва да бъдат възпитавани от млади, Дерфел — отсече той.
Прозвуча рог в далечината — дивечът бе подгонен от другия край на долината към нас. Ние, ловците, навлязохме между дърветата и запристъпвахме през сплетени трънаци и загнили дървета, отрупани с дървесни гъби. Напредвахме бавно, ослушвайки се за смразяващия шум, с който глиганът си пробива път през гъстълака.