— Мерлин ми разправя — каза той с меланхоличен глас, — че Мордред е обсебен от зъл дух. Не съм сведущ в тези работи, но тъй като мнението на Мерлин ми изглежда вероятно, аз ще предложа, ако съветът се съгласи, след възстановяването на Мордред на престола да му отдадем всички почести, каквито се полагат на краля. Той ще може да живее в Зимния дворец, да ходи на лов, да се храни като крал, да задоволява всичките си апетити в рамките на закона, но няма да управлява. Предлагам да му дадем всички привилегии, но да не му поверяваме нито едно от задълженията на неговия ранг.
Ние нададохме радостни възгласи. Колко доволни бяхме. Сега като че ли имаше защо да се сражаваме. Не за Мордред, за тази нещастна крастава жаба, а за Артур, защото всички знаехме какво означаваха неговите красиви приказки за съвета, който щял да управлява Думнония вместо Мордред. Те означаваха, че действителният крал на Думнония ще бъде Артур, а за това си струваше да тръгнем на война. Радвахме се, защото сега вече имаше достойна цел, за която да се сражаваме и да умираме.
Артур избра двадесет от най-добрите си конници и настоя и аз да избера двадесет от моите най-храбри копиеносци за мисията ни при Аел.
— Трябва да направим силно впечатление на баща ти — каза ми той, — а човек не може да впечатли някого, ако пристигне със осакатени и застаряващи копиеносци. Ще вземем най-добрите си воини.
Настоя също така с нас да дойде и Нимю. Предпочиташе да вземем Мерлин, но друидът заяви, че е твърде стар за такова дълго пътуване и предложи Нимю да тръгне вместо него.
Оставихме Мордред под охраната на копиеносците от Гуент. Мордред знаеше за намеренията на Артур по отношение на себе си, но в Глевум той нямаше съюзници, нито пък имаше смелост в загнилата му душа да се противопостави на Артур, но затова пък му остана удовлетворението да наблюдава удушването на Лайгесак на площада. След тази бавна смърт Мордред се изправи на терасата на голямата зала и измърмори някаква реч, в която заплаши със същата съдба всички други предатели в Думнония, после мрачно се оттегли в покоите си. Ние последвахме Кълхуч на изток. Кълхуч бе тръгнал да подкрепи Сеграмор в щурма срещу обсадата на Кориниум и всички се надявахме, че ще успеят да спасят града.
Двамата с Артур минахме през красивата и богата източна провинция на Гуент. Тук имаше разкошни вили, огромни стопанства и големи богатства, натрупани главно благодарение на овцете, които пасяха по заоблените хълмове. Вървяхме под два флага — мечката на Артур и моята собствена звезда — и гледахме да сме далеч на север от думнонската граница, та съобщенията за нашето придвижване да убеждават Ланселот, че Артур не заплашва неговия откраднат трон. Нимю беше с нас. Мерлин бе успял някак си да я накара да се измие и да намери хубави чисти дрехи. След това решил, че никога няма да може да разреши сплъстената й коса и в отчаянието си я отрязъл ниско и изгорил мръсните кичури. Късата коса й отиваше. Тя отново беше с превръзка на окото си, носеше жезъл и това бе единственият й багаж. Вървеше боса и без никакво желание, беше дошла само, защото Мерлин настоя, но тя беше убедена, че за нея това е чиста загуба на време.
— Всеки глупак може да се справи със сакските магьосници — каза тя на Артур в края на първия ден от похода. — Само плюеш срещу тях, завърташ очи и размахваш пилешка кост. Това е всичко.
— Няма да срещнем нито един сакски магьосник — отговори спокойно Артур. Вече бяхме далеч от всякакви вили и населени места и той спря коня си, вдигна ръка и зачака хората да се съберат около него. — Няма да видим магьосници — каза ни той, — защото не отиваме при Аел. Отиваме на юг в нашата собствена страна. Далеч на юг.
— До морето ли? — досетих се аз. Той се усмихна.
— До морето. — Артур скръсти ръце на седлото пред себе си. — Ние сме малко, а хората на Ланселот са много, но Нимю може да ни направи заклинание да останем невидими за врага и освен това ще пътуваме нощем и в бърз ход — Той се усмихна и сви рамене. — Нищо не мога да направя докато жена ми и детето ми са пленници, но ако ги освободим, и аз ще бъда свободен да действам. Ще мога да се сражавам срещу Ланселот. Но трябва да знаете, че ще бъдем много далеч от всякаква помощ и ще навлезем много навътре в Думнония, която сега е в ръцете на нашите врагове. Нямам представа как ще избягаме след като спася Гуинивиър и Гуидър. Знам, че Нимю ще ни помогне. Боговете ще ни помогнат. Но ако някои се страхува от това, което ни предстои, може да се върне.
Никой не пожела да се върне и Артур едва ли е очаквал нещо друго. Тези четиридесет души бяха най-добрите ни воини и щяха да последват Артур и в змийско гнездо. Артур, разбира се, бе казал единствено на Мерлин какви са плановете му, за да не достигне и намек за намеренията му до ушите на Ланселот. Сега сви рамене с израз на съжаление сякаш ми се извиняваше, задето ме бе излъгал, но сигурно знаеше колко бях доволен, защото не отивахме просто там, където държаха Гуинивиър и Гуидър като заложници, отивахме освен това и там, където бяха убийците на Даян, убедени, че са в безопасност.