И атаката щяхме да предприемем през нощта. Ланселот използваше Гуинивиър като щит, а ние щяхме да му вземем този щит и освободени по този начин да понесем копията си срещу предателското му сърце. Но не заради Мордред, защото вече се сражавахме за Артур и за щастливото кралство, което виждахме отвъд войната.
Щяхме да се бием за това кралство, което сега менестрелите наричат Камелот.
Повечето копиеносци спаха в онзи ден, но Артур, Исса и аз пропълзяхме до ръба на гората и се загледахме в Морския дворец през малката долина, която ни разделяше от него.
Той изглеждаше толкова красив блеснал с белите си камъни под изгряващото слънце. Гледахме към източната му стена, залегнали зад едно било, което бе малко по-ниско от нивото на двореца. На тази стена имаше само три малки прозорчета и затова сякаш гледахме някаква голяма бяла крепост, кацнала на зеления хълм. Но тази илюзия донякъде се разваляше от голяма риба, грубо надраскана с катран върху стената, вероятно за да пази двореца от гнева на скитащите християни. Най-много прозорци римляните бяха оставили по дългата южна фасада с изглед към залива и към морето, което се простираше отвъд един пясъчен остров край южния бряг на заливчето. А кухните, жилищата на робите и хамбарите бяха в северния двор зад вилата, където се намираше и дървената къща на Гуенхуивач. Предположих, че сега там е израсло цяло селце от колиби със сламени покриви за копиеносците и техните семейства, защото се виеха тънки струи дим, вероятно от огнищата, над които готвеха жените. Отвъд колибите се намираха овощните и зеленчуковите градини, а зад тях имаше недоокосени поляни, които граничеха с гъсти гори, често срещани в тази част на Думнония.
От южната фасада на двореца до брега на залива се простираха две задигнати успоредни тераси, увенчани с открити галерии от арки — помнех ги от онзи далечен ден, когато положих клетвата при Кръглата маса. Целият дворец се къпеше в слънчева светлина, бе толкова бял, величествен и красив.
— Ако римляните можеха да се върнат днес — каза гордо Артур, — никога нямаше да разберат, че е бил построен наново.
— Ако можеха да се върнат днес — обади се Исса, — щяха да видят какво значи съпротива.
Аз настоях Исса да дойде с нас в края на гората, защото знаех, че има по-добро зрение, а в онзи ден трябваше да открием колко войници бе оставил Ланселот в Морския дворец.
Преброихме неповече от десетина стражи. Точно след изгрев слънце двама се изкачиха на дървената платформа, построена на върха на покрива и започнаха да наблюдават пътя, водещ на север. Край по-близката аркада се разхождаха други четирима копиеносци. Близо до ума беше, че по западната аркада, скрита от нас, имаше още четирима стражи. Всички останали войници се намираха в пространството между залива и терасата, укрепена с градени камъни, зад която започваха градините — очевидно охраняваха пътеките по брега. Исса, който бе свалил ризницата и шлема, отиде на разузнаване в тази посока, пълзейки между дърветата, надничаше и се опитваше да види какво става между двете успоредни аркади пред фасадата на двореца.
Артур не откъсваше поглед от сградата. Тихо изживяваше радостна възбуда от съзнанието, че бе на ръба на една смела спасителна акция, която щеше здраво да разтърси цялото ново кралство на Ланселот. Наистина рядко ми се е случвало да виждам Артур толкова щастлив, колкото в онзи ден. Навлизайки дълбоко навътре в Думнония, той се бе откъснал от отговорностите на управлението и сега, както в далечното минало, бъдещето му зависеше единствено от умението му да върти меча.
— Мислил ли си някога за брака, Дерфел? — попита внезапно той.
— Не, господарю — отговорих аз. — Сийнуин се е заклела никога да не сключва брак и аз не виждам нужда да искам това от нея. — Усмихнах се и докоснах любовния си пръстен с вграденото парченце от Свещения съд. — Освен това аз мисля, че ние двамата сме много повече женени от двойките, съчетани от друид или свещеник.
— Не исках да кажа това — завъртя глава Артур. — Мислил ли си някога за брака въобще? — попита той и този път наблегна на „брака“
— Не, господарю. Всъщност не.
— Не обичаш да размишляваш залудо, а Дерфел — подразни ме той. — Когато умра — замечтано каза той, — мисля, че искам да бъда погребан по християнски.
— Защо? — попитах ужасен и докоснах плетената си ризница, та желязото да ни пази от злото.
— Защото за вечни времена ще лежа до моята Гуинивиър — обясни той, — тя и аз, заедно, в един гроб.
Спомних си за плътта на Норуена, виснала от жълтите й кости, и сбърчих нос.