— В Отвъдния свят ще бъдеш с нея, господарю.
— Душите ни — да — съгласи се той, — и телата ни от сенки ще бъдат там, но защо и земните ни тела да не лежат ръка за ръка.
Аз поклатих глава.
— По-добре да те изгорят, освен ако не искаш душата ти да броди изгубена из Британия.
— Може би си прав — каза той безгрижно. Беше легнал по корем, скрит сред високата метличина. И двамата бяхме без ризници. Щяхме да ги облечем на смрачаване преди да изскочим от тъмнината, за да избием хората на Ланселот.
— Какво ви прави щастливи вас със Сийнуин? — попита ме Артур. Не се беше бръснал откакто напуснахме Глевум и наболата му брада бе сива.
— Приятелството — отговорих аз. Той се намръщи.
— Само това ли?
Замислих се. В далечината се виждаха първите роби, тръгнали да косят тревата за сено. Сърповете им проблясваха, уловили лъчите на сутрешното слънце. Момченца тичаха насам-натам из зеленчуковите градини, за да пъдят сойките от граховите лехи, от редовете с цариградско и френско грозде и с ягоди, а наблизо сред плетеницата от розови грамофончета шумно се караха няколко сипки. Това място сякаш изобщо не бе докоснато от смутовете на християнски бунт, всъщност изглеждаше направо невъзможно Думнония да е във война.
— Все още ми се свива под лъжичката, когато я погледна — признах аз.
— А това е то, нали? — възкликна той въодушевено. — Трепване под лъжичката! Сърцето ти забързва.
— Любов — сухо заключих аз.
— Щастливи сме ние с теб — усмихна се той. — Приятелство, любов, а има и още нещо. Това, което ирландците наричат „анмчара“, ще рече приятелска душа. С кой друг би искал да говориш в края на деня? Обичам вечерите, в които можем просто да поседим и да поговорим, докато слънцето залязва, а към свещите прииждат нощни пеперуди.
— А ние говорим за децата — казах аз и ми се прииска да не го бях казвал, — и за караниците между слугите и дали кривогледата робиня от кухнята отново е бременна, чудим се кой пак е счупил куката за над огнището и дали трябва да поправим сламения покрив или ще изтрае още една година и се опитваме да решим какво да правим със старото куче, което не може да върви повече и какво ли ще бъде новото оправдание на Кадел, за да иска намаление на рентата, обсъждаме дали ленът е киснал достатъчно и дали да натъркаме вимето на кравата с млечка, за да се пълни повече. Затова си говорим.
Артур се засмя.
— А ние с Гуинивиър говорим за Думнония. За Британия. И, разбира се, за Изида — въодушевлението му понамаля при споменаването на това име, но той вдигна рамене. — Но ние рядко сме заедно. Затова все се надявах Мордред да поеме бремето на властта, тогава щях да прекарвам всичките си дни тук.
— И да говориш за счупени куки за огнище вместо за Изида? — подразних го аз.
— И за тях, и за всичко друго — топло каза той. — Един ден ще обработвам тази земя, а Гуинивиър ще продължи да се занимава с нейната си работа.
— Работа ли?
Той се усмихна накриво.
— Да опознава Изида. Казва, че само да успее да влезе в контакт с Богинята, тогава силата й ще тръгне отново към земята — Артур сви рамене, скептичен както винаги към подобни необикновени религиозни твърдения. Само Артур можеше да се осмели да забие Екскалибур в земята и да повика Гофанон на помощ, защото той всъщност не вярваше, че Гофанон изобщо ще се появи. За Боговете ние сме като мишки в сламен покрив, каза ми той веднъж, и оцеляваме само докато оставаме незабелязани. Единствено любовта го караше да проявява, макар и с нежелание, търпимост към религиозната страст на Гуинивиър. — Бих искал поне малко да повярвам в Изида — призна си той, — макар, разбира се, мъжете да не са част от нейните мистерии — Артур се усмихна — Гуинивиър дори нарича Гуидър Ор.
— Ор ли?
— Синът на Изида — обясни той. — Грозно име.
— Не е по-грозно от Уига — казах аз.
— Кой? — попита Артур, после внезапно замръзна. — Виж! — развълнувано рече той. — Виж.
Надигнах глава да погледна над цъфналия зелен параван и видях Гуинивиър. Дори от четвърт миля разстояние не можех да я сбъркам, защото червената й коса се спускаше в непокорен водопад по гърба на дългата й синя рокля. Вървеше в по-близката до нас галерия и бе тръгнала към малкия павилион в другия край откъм морето. Зад нея вървяха три слугини с двете й хрътки. Стражите отстъпиха встрани и се поклониха, когато тя мина покрай тях. В павилиона Гуинивиър седна до каменната маса и трите слугини й сервираха закуската.
— Ще яде плодове — каза влюбено Артур. — През лятото не яде нищо друго сутрин. — Той се усмихна. — Ако знаеше само колко съм близо!
— Довечера ще бъдеш с нея, господарю — уверих го аз. Той кимна.