— Той тук ли е? — попита Артур.
— Разбира се, че не е тук. Той е много далеч. Както и ти, така ми казаха. Не трябваше ли да си при саксите?
— Дошъл съм да взема Гуинивиър — каза Артур — и теб — добави той учтиво.
— Аз не искам да ходя никъде — запротестира Гуенхуивач. — А Гуинивиър не знае, че си тук.
— Никой не трябва да знае — усмихна се Артур.
— Тя трябва да знае! Гуинивиър трябва да знае! Тя гледа в купата с мазнина. Казва, че може да вижда там бъдещето! Но теб не те видя, нали? — изкикоти се Гуенхуивач, после се обърна и зяпна към Артур, като че ли присъствието му й беше много забавно. — Дошъл си да я спасяваш, а?
— Да.
— Тази нощ ли? — досети се тя.
— Да.
— Няма да ти се зарадва, не и тази нощ. Няма облаци, разбираш ли — махна тя към почти безоблачното небе. — Не можеш да се прекланяш пред Изида, когато има облаци, нали, защото луната не може да влезе в храма, а тази нощ тя очаква пълнолунието. Голяма кръгла луна, точно като пита прясно сирене — Гуенхуивач разроши дългата козина на едно от кучетата. — Това е Друдуин, лошо момче е той. А това е Гуен. Цоп! — неочаквано каза тя. — Ей така идва луната, цоп! Право в нейния храм — Гуенхуивач се засмя отново. — Право надолу по шахтата и цоп в басейна.
— Гуидър ще бъде ли в храма? — попита Артур.
— Гуидър не. Мъже не се допускат вътре. Така ми казват — добави тя със саркастичен тон и като че ли щеше да каже още нещо, но само сви рамене. — Гуидър ще бъде сложен да спи. — Гуенхуивач погледна към двореца и на кръглото й лице бавно се показа срамежлива усмивка. — Как ще влезеш, Артур? На ония врати там има много резета, а прозорците се затварят с капаци.
— Ще успеем все някак, ако ти не кажеш на някого, че си ни видяла.
— Ако ме оставиш тук, няма да кажа на никого — обеща Гуенхуивач, — дори на пчелите. А пък аз на тях всичко им казвам. Така трябва иначе медът им става кисел. Нали, Гуен? — дръпна тя клепналите уши на кучката.
— Щом искаш, ще те оставя в двореца — обеща й Артур.
— Само мен, само мен, кучетата и пчелите. Това е всичко, което искам. Мен, кучетата, пчелите и двореца. Гуинивиър може да си вземе луната — Гуенхуивач отново се усмихна, после ме тупна по рамото с дебелата си ръка. — Помниш ли вратата на мазето, през която те преведох, Дерфел? Дето е откъм градината?
— Да, мисля.
— Аз ще й махна резето.
Отново се изкикоти, предвкусвайки някаво удоволствие.
— Ще се скрия в мазето и ще махна резето, когато всички влязат вътре да чакат луната. Нощем там няма стражи, защото вратата е много дебела. Всички стражи са в колибите си или пазят пред двореца. — Тя се извърна към Артур. — Ти ще дойдеш ли?
— Непременно — отвърна той.
— Гуинивиър ще бъде много доволна. Аз също — Гуенхуивач се засмя и с мъка се изправи на крака. — До довечера, когато луната ще цопне в храма — с тези думи тя си тръгна, повела двете кучета. Вървеше и се кискаше, дори направи няколко непохватни танцови стъпки. — Цоп! — викна тя, а хрътките тичаха около нея, докато придружителката им се тресеше надолу по тревистия склон.
— Луда ли е? — попитах аз Артур.
— Съвсем — отвърна той, — така мисля — добави, загледан в топчестата фигура, която се клатушкаше надолу по хълма. — Но тя ще ни пусне вътре, Дерфел — усмихна се Артур, после се протегна и откъсна няколко стръка метличина. Подреди ги в малко букетче и срамежливо ми се усмихна. — За Гуинивиър — обясни той, — довечера.
Привечер косачите свършиха работата си и напуснаха поляните. Стражите от покрива слязоха по дългата стълба. Слуги заредиха с дърва мангалите в галерията и ги запалиха, но според мен, това се правеше с цел да се освети по-скоро двореца, отколкото пространството отпред като предпазна мярка срещу нахлуване на врагове. Гларусите отлетяха към гнездата си навътре в сушата, а залязващото слънце оцветяваше крилата им в розово също като грамофончетата, които грееха в храсталака.
Върнахме се в гората. Артур навлече ризницата си. Закопча Екскалибур върху сияещите й плочки, после се загърна в черно наметало. Той рядко носеше черни наметала, предпочиташе белите, но през нощта тъмните дрехи щяха да ни помогнат да вървим незабелязани. Щеше да носи лъскавия си шлем под наметалото, за да скрие разкошните бели гъши пера.
Десет от конниците щяха да останата между дърветата. Задачата им бе да чакат сигнал от сребърния рог на Артур и тогава да нападнат спящите в колибите копиеносци. Големите коне и техните бронирани ездачи излизащи с грохот от нощта щяха да всеят паника във всеки, който би се опитал да спре отстъплението ни. Артур се надяваше, че няма да се наложи да използва сребърния рог преди да е намерил и Гуидър, и Гуинивиър.