— Междувпрочем — продължих аз — мястото ми е в твоята стена от щитове, а не в детската стая на Мордред.
— Ти пак ще бъдеш в моята стена от щитове, Дерфел. Да не мислиш, че ще те изпусна? — захили се Артур. — Виж, аз не искам да те вържа за Мордред, просто искам Мордред да живее в твоя дом. Искам да бъде възпитаван от честен човек.
Вдигнах рамене сякаш да прогоня с безразличието си този комплимент и виновно се сетих за чистата бяла кост в джоба ми. Чудех се честно ли беше да използвам магия, за да променя решението на Сийнуин? Погледнах към нея, тя забеляза и свенливо ми се усмихна.
— Аз нямам дом — обърнах се отново към Артур.
— Но ще имаш и то скоро — увери ме той. След това вдигна ръка и аз замръзнах, заслушан в шумовете наоколо. Нещо тежко трополеше между дърветата. И двамата инстиктивно клекнахме и задържахме копията си на няколко инча над земята. Но изплашеното животно бе един красив елен с хубави рога и ние си отдъхнахме.
— Този ще го хванем утре може би — каза Артур, загледан в елена. — Пусни хрътките си да потичат малко! — викна той на Гуинивиър.
Тя се засмя и се спусна надолу по хълма към нас, а кучетата опъваха каишките в ръцете й.
— С удоволствие — каза тя. Очите й блестяха, страните й се бяха зачервили от студа. — Тук ловът е по-приятен отколкото в Думнония.
— Но не и земята — обърна се Артур към мен. — Има едно имение на север от Дурновария, което по право принадлежи на Мордред и аз смятам да те направя негов държател. Ще ти дам и друга земя, твоя собствена, но можеш да си издигнеш дом в имението на Мордред и там да го отгледаш.
— Ти го знаеш това имение — намеси се Гуинивиър. — Намира се на север от земите на Гилад.
— Знам го — кимнах аз. Там имаше хубави обработваеми земи край реката и добри пасища по хълмовете. — Но не съм сигурен, че знам как се гледат деца — измърморих аз. Пред нас звучаха рогове, виеха хрътки. Далеч вдясно от нас се чуха радостни викове — някой бе попаднал на глиган, но в нашата част от гората още не се беше появил нито един. Отлявата ни страна ромолеше поточе, а от дясно се издигаше обрасъл с дървета склон. Камъните и извитите корени на дърветата бяха покрити с дебел мъх.
— Ти няма да гледаш Мордред — успокои страховете ми Артур, — искам само той да бъде отгледан в твоя дом, с твоите слуги, с твоя морал и с твоята справедливост.
— И при твоята съпруга — добави Гуинивиър.
Шумът от счупено клонче ме накара да погледна нагоре към хълма. Там бяха Ланселот и братовчед му Борс, застанали пред Сийнуин. Копието на Ланселот беше боядисано с бяла боя. Той носеше високи кожени ботуши и наметало от мека кожа. Отново погледнах към Артур.
— Съпругата, господарю, е нещо ново за мен.
Артур ме стисна за лакътя, напълно забравил за глиганите.
— Имам намерение да те провъзглася за най-добрият боец на Думнония, Дерфел — каза той.
— Не съм дорасъл за тази чест — отвърнах аз предпазливо, — освен това ти си най-добрият боец на Мордред.
— Принц Артур — каза Гунивиър, а тя обичаше да го титулува така, въпреки че той бе незаконно роден кралски син — вече оглавява думнонския съвет. Така че ще трябва да отстъпи задачите на най-добрия боец на някой друг, освен ако не искате той да върши всичко в Думнония.
— Права сте, лейди — казах аз. Нямах нищо против тази чест, защото тя бе много висока, но си имаше своята цена. По време на битка щеше да ми се наложи да се бия с всеки друг най-добър боец на противниковата страна, стига той да поиска този двубой, но по време на мир най-добрият боец се радваше на богатство и положение, надхвърлящи богатството и положението на тогавашния ми ранг. Аз вече бях удостоен с титлата „лорд“, имах воини и правото да рисувам свой собствен знак върху щитовете на тези воини, но на такава чест се радваха още четиридесет други военачалници в Думнония. Ако станех най-добрият боец на краля щях да бъда най-изтъкнатия воин в кралството, макар че не можех да си представя как някой би могъл да претендира за това, докато Артур беше жив. Или пък докато Сеграмор беше жив.
— Сеграмор — казах аз внимателно — е по-добър воин от мен, лорд принц. (В присъствието на Гуинивиър трябваше от време на време да използвам тази титла, въпреки че самият Артур не обичаше да го наричат така.)
Артур махна с ръка.
— Ще направя Сеграмор лорд на Камъните, а той не иска нищо повече от това.
Като лорд на Камъните Сеграмор щеше да пази границата от саксите — бойно назначение, което със сигурност щеше да му хареса.