И замря.
Застанах до него. Бях хвърлил копието си докато тичах през храма и сега държех в ръка Хюелбейн. Нимю бе с мен и щом надникна в малката стая нададе победен вой. Това изглежда беше вътрешното светилище на Изида, и тук, в служба на Богинята, бе Свещения съд на Клидно Ейдин. Свещения съд бе първото нещо, което видях, защото бе поставен върху черен пиедестал, висок до кръста ми, а в стаята имаше толкова много свещи, че Свещения съд със своето злато и сребро сияеше, отразявайки ярката им светлина. В стаята бе толкова светло, защото всички стени с изключение на стената откъм завесата бяха покрити с огледала. Имаше огледала на стените и дори по тавана, огледала, които умножаваха пламъчетата на свещите и отразяваха голотата на Гуинивиър и Динас. В ужаса си, Гуинивиър бе скочила в голямото легло, което изпълваше другия край на стаята, и бе сграбчила една меча кожа в старанието си да скрие бледото си тяло. Динас стоеше до нея, стиснал ръце пред слабините си, а Лавейн ни гледаше предизвикателно.
Удостои Артур с кратък поглед, едва забеляза Нимю, и вдигна тънкия си черен жезъл срещу мен. Знаеше, че съм дошъл за душата му и сега щеше да ми се противопостави с най-голямата магия, на която бе способен. Насочи жезъла си към мен, а в другата ръка държеше парчето от истинския кръст, което епископ Сенсъм даде на Мордред в деня на неговата акламация. Държеше треската над Свещения съд, който бе пълен с някаква тъмна ароматна течност.
— И другите ти дъщери ще умрат — каза ми той, — само трябва да го пусна.
Артур вдигна Екскалибур.
— И твоят син ще умре! — обърна се към него Лавейн. И двамата замръзнахме. — Сега си вървете — спокойно нареди той. — Нахлухте в светилището на Богинята, а сега ще си тръгнете и ще ни оставите на мира. Иначе ще умрат всички, които обичате.
Той зачака. Зад него, между Свещения съд и леглото, стоеше Кръглата маса на Артур с крилатия кон, изобразен върху каменния й плот, а върху него имаше разнебитена кошница, обикновен рог, стар хамут, тъп нож, точило, палто, наметало, глинен съд, дъска за игра, воински пръстен и куп загнили изпочупени дървета. Отрязаната плитка от брадата на Мерлин също бе там, все още с вързаната за нея черна панделка. Цялата сила на Британия беше в тази малка стаичка и тя бе свързана с частица от най-могъщата магия на християните.
Аз вдигнах Хюелбейн и Лавейн помръдна готов да пусне парчето от разпятието на християнския Бог в течността. Тогава Артур сложи ръка на щита ми да ме спре.
— Вървете си — каза Лавейн. Гуинивиър мълчеше и ни гледаше с широко отворени очи, стиснала кожата, с която се бе покрила.
Тогава Нимю се усмихна. Държеше своя вързоп с две ръце и сега го разтърси пред Лавейн. Изпищя и пусна края на вързопа. Писъкът й проехтя, заглушавайки виковете на жените зад нас.
Във въздуха се разлетяха усойници. Сигурно бяха една дузина, намерени и хванати от Нимю предишния следобед и пазени точно за този момент. Те се извиха във въздуха и Гуинивиър изпищя и дръпна кожата да скрие лицето си. А Лавейн като видя литналата към лицето му отровна змия, инстинктивно трепна и приклекна. Парчето дърво се плъзна по пода, а змиите, събудени от топлината в мазето, запълзяха през леглото към Съкровищата на Британия. Направих крачка напред и силно ритнах Лавейн в корема. Той падна, една усойница го ухапа по глезена и Лавейн изпищя.
Динас се сви на леглото, ужасен от змиите и там замря, усетил Екскалибур на врата си.
Хюелбейн бе вече на врата на Лавейн и аз използвах острието на меча, за да го накарам да ме погледне. Усмихнах се и промълвих:
— Дъщеря ми ни гледа от Отвъдния свят. Изпраща ти поздрави, Лавейн.
Той се опита да отговори, но не можа да каже и дума. Една змия се уви около крака му.
Артур втренчено гледаше към кожата, под която се бе скрила жена му. После почти нежно протегна Екскалибур и махна змиите оттам. Дръпна кожата към себе си, за да види лицето на жена си. Гуинивиър се вторачи в него — цялата й красива гордост бе изчезнала. Тя беше просто една ужасена жена.
— Имаш ли някакви дрехи тук? — внимателно попита Артур. Тя поклати глава.
— Има едно червено наметало на трона — обадих се аз.
— Би ли го донесла, Нимю? — помоли Артур.
Нимю донесе пелерината и Артур я подаде на жена си с върха на Екскалибур.
— Ето, заповядай — каза той все така тихо. Една гола ръка се показа изпод кожата и взе наметалото.
— Обърни се — прозвуча изплашения тих глас на Гуинивиър — гледаше към мен.