— Ти, Дерфел, ще бъдеш най-добрият боец — каза Артур, забил пръст в гърдите ми.
— И коя ще бъде съпругата на най-добрия боец? — попитах аз сухо.
— Сестра ми Гуенхуивач — каза Гуинивиър без да откъсва поглед от мен.
Бях благодарен на Мерлин, че ме предупреди.
— Оказвате ми твърде голяма чест, лейди — любезно отвърнах аз.
Гуинивиър се усмихна доволна, възприемайки думите ми като съгласие.
— Мислил ли си някога, Дерфел, че ще се ожениш за принцеса?
— Не, лейди — казах аз. Гуенхуивач, както и Гуинивиър, наистина беше принцеса, принцеса на Хенис Уирън, макар че Хенис Уирън вече не съществуваше. Това кралство с тъжна съдба сега се наричаше Лейн и се намираше под властта на тъмния ирландски нашественик крал Диурнач.
Гуинивиър дръпна каишките, за да усмири развълнуваните хрътки.
— Можете да се сгодите, когато се върнем в Думнония — каза тя. — Гуенхуивач вече даде съгласието си.
— Има една пречка, господарю — обърнах се аз към Артур.
Гуинивиър отново дръпна каишките, този път съвсем ненужно — ненавиждаше всяка форма на противопоставяне, затова сега си изкара яда на кучетата, вместо на мен. По онова време тя не ме мразеше, но и не ме харесваше особено. Гуинивиър знаеше за моите враждебни чувства към Ланселот и това без съмнение я настройваше против мен, но едва ли обръщаше внимание на тази вражда, защото виждаше в мен просто един от офицерите на своя съпруг и нищо повече — един висок, тъп, русоляв мъж, лишен от цивилизованите маниери и изисканост, които Гуинивиър толкова ценеше.
— Каква пречка? — запита тя със застрашителен тон.
— Лорд принц — казах аз, подчертавайки с това, че разговарям с Артур, а не с жена му, — дал съм клетва на една дама. — Говорех за клетвата, а мислех за костта в джоба ми. — Нямам никакви права над нея, нито мога да очаквам нещо от нея, но ако тя поиска да изпълня клетвата си, ще трябва да се подчиня.
— Коя е тази жена? — попита Гуинивиър.
— Не мога да кажа, лейди.
— Коя е? — настоя Гуинивиър.
— Няма нужда да казва — защити ме Артур и се усмихна. — Докога е в сила твоята клетва?
— Само още няколко дни, господарю — казах аз. Защото ако Сийнуин се сгодеше за Ланселот, щях да бъда освободен от дадената клетва.
— Добре — каза той весело и се усмихна на Гуинивиър, сякаш я приканваше да сподели неговата радост, но Гуинивиър остана намръщена. Не можеше да понася Гуенхуивач, защото я намираше за досадна твар, лишена от всякаква грация. Затова отчаяно искаше да омъжи сестра си и да се отърве от нея.
— Ако всичко е наред — каза Артур — ще можеш да се ожениш в Глевум по същото време, когато Ланселот ще се ожени за Сийнуин.
— А може би искаш тези няколко дни — каза навъсено Гуинивиър, — за да измислиш правдоподобни причини да не се ожениш за сестра ми?
— Лейди — казах аз сериозно, — би било чест за мен да се оженя за Гуенхуивач.
Мисля, че това бе истина, защото Гуенхуивач без съмнение щеше да бъде почтена съпруга, но дали аз щях да бъда добър съпруг за нея бе друг въпрос, защото единствената причина, поради която бих се омъжил за Гуенхуивач, щеше да бъде високият ранг и голямото богатство, което щеше да ми донесе нейната зестра. Но за повечето мъже точно това бе целта на брака. И ако не можех да имам Сийнуин, какво значение имаше за кого щях да се оженя? Мерлин винаги ни е предупреждавал да не смесваме любовта с брака и макар че съветът му беше циничен, в него имаше нещо вярно. Никой не очакваше от мен да обичам Гуенхуивач, трябваше само да се оженя за нея, а нейният ранг и зестрата й бяха моята награда за това, че се бях сражавал през целия онзи дълъг и кървав ден в долината Лъг. Дори ако зад тези награди се криеше подигравателната усмивка на Гуинивиър, те пак си оставаха щедър дар.
— С радост ще се оженя за вашата сестра — уверих аз Гуинивиър, — стига господарката на моята клетва да не ме призове.
— Дано не те призове — каза Артур с усмивка. Но някой викна откъм хълма и той светкавично се извъртя.
Борс беше клекнал и стискаше копието си. Ланселот до него гледаше надолу към нас. Може би се тревожеше, че животното ще избяга в пролуката помежду ни. Артур нежно побутна Гуинивиър назад, след това ми направи знак да се изкача нагоре по хълма и да запълня пролуката.
— Две са! — викна Ланселот.
— Едното трябва да е женско — каза Артур, изтича няколко крачки нагоре по течението на потока и се покатери по възвишението. — Къде са? — попита той. Ланселот посочи с бялата дръжка на копието си, но аз все още не виждах нищо в храсталака.
— Там! — каза Ланселот сприхаво, сочейки с копието си към едни преплетени шипкови храсти.