Артур се качи на гърба на Ламрей веднага щом портата на Каер Кадарн бе овладяна.
— Хайде! — викна той и двадесетте конника пришпориха животните си. Прехвърлиха билото и се спуснаха по стръмния тревист склон. Десет от тях последваха Артур до самата крепост, а другите заобиколиха в галоп хълма, за да отрежат пътя за бягство на всеки, който би искал да напусне Каер Кадарн от западната порта.
Тръгнахме и ние след конниците. Ланвал трябваше да пази Гуинивиър, затова се придвижваше по-бавно, но моите хора се спуснаха стремглаво по склона, след това по каменната пътека нагоре по хълма на Каер Кадарн към портата, където чакаха Исса и Артур. Гарнизонът обаче не оказа никаква съпротива след като стана ясно, че не може да разчита на крепостната стена. Той се състоеше от петдесет копиеносеца, повечето сакати ветерани или младоци, но спокойно можеха да защитават града, ако трябваше да го щурмуваме с нашия малък отряд. Малцината, които се опитаха да избягат, бяха бързо заловени от конниците ни и върнати обратно. Исса и аз отидохме до западната порта, смъкнахме знамето на Ланселот и на негово място издигнахме мечката на Артур. Нимю изгори отрязаната коса, после плю върху ужасените монаси, които живееха тук, за да ръководят строителството на голямата църква на Сенсъм.
Тези монаси, които показаха по-голямо желание за съпротива от гарнизона, вече бяха изкопали основите на църквата, а за укрепването им бяха домъкнали големите скални късове от каменния кръг на върха на хълма. Стените на залата за угощения вече бяха полуразрушени — монасите използваха гредите за стените на своята църква с форма на кръст.
— Ще гори чудесно — весело отбеляза Исса, потърквайки обръснатото си чело.
На Гуинивиър и на сина й не бе разрешено да се настанят в замъка. Предоставиха им най-голямата колиба на хълма. Там живееше семейството на някакъв копиеносец, но те освободиха жилището и на Гуинивиър й бе заповядано да се настани там. Тя погледна леглото — купчина слама от ръж, видя паяжините между покривните греди и потръпна. Ланвал постави копиеносец на вратата и се загледа към един от конниците на Артур, повлякъл командващия на гарнизона, заловен при опита си да избяга от Каер Кадарн.
Този командващ бе Лохолт — единият от близнаците на Артур, които съсипаха живота на майка си Айлийн и винаги бяха против баща си. Сега Лохолт, приел Ланселот за свой господар, вървеше, влачен за косата, към баща си.
Лохолт падна на колене. Артур дълго го гледа, после безмълвно си тръгна.
— Татко! — викна Лохолт, но Артур не се обърна.
Мина покрай редицата от пленици. Някои от тях позна, защото преди време бяха служили при него, другите бяха белги, дошли от старото кралство на Ланселот. Белгите бяха деветнадесет. Отведохме ги при строежа на църквата и ги екзекутирахме. Беше сурово наказание, но Артур не беше в настроение да проявява милосърдие към мъже, нахлули в страната му. Той заповяда на моите хора да ги убият и те ги убиха. Монасите протестираха, жените и децата на пленниците пищяха срещу нас, докато заповядах да ги отведат до източната порта и да ги изхвърлят навън.
Останаха тридесет и един пленници, всичките думнонци. Артур ги понижи в ранг и избра шестима от тях — петия, десетия, петнадесетия, двадесетия, двадесет и петия и трийстия.
— Убий ги — заповяда ми той студено и аз отведох шестимата мъже в изкопа за църквата и добавих труповете им към кървавия куп. Останалите пленници коленичиха и един по един целунаха меча на Артур, за да подновят клетвата си към него. Но преди това всеки един от тях бе принуден да коленичи пред Нимю, която жигоса челата им с нагорещен до червено връх на копие. Така мъжете бяха белязани, за да се знае, че са воини, разбунтували се срещу своя господар, и престъпят ли отново клетвата си за вярност, трябваше да бъдат екзекутирани. Засега със своите изгорени чела и болката пулсираща в раната, те бяха съмнителни съюзници, но все пак Артур вече имаше повече от осемдесет войника, една малка армия.