Остана един празен стол. Някои засвири на арфа, но в залата всички бърбореха и тъжната мелодия едва се чуваше. Започна да мирише на печено месо, но младите робини, които ни прислужваха, все още разнасяха само кани с медовина. Иорует се засуети из залата, разбутвайки мъжете, седнали на пода, за да направи коридор. Когато проходът бе готов, друидът се поклони на краля и вдигна жезъла си, за да въдвори тишина.
Тогава тълпата отвън радостно завика.
Почетните гости бяха влезли в залата от задния вход и се бяха появили на подиума направо от тъмнината на нощта, но Сийнуин щеше да влезе през парадната врата и за да стигне дотам трябваше да мине през насъбралите се отвън гости. Сега хората навън ръкопляскаха и поздравяваха Сийнуин, докато си пробиваше път към женските покои. Вътре в кралската зала мълчахме в очакване на принцесата. Дори арфистката вдигна пръсти от струните и впери поглед във вратата.
Първо влезе едно дете. Беше малко момиче, облечено в бяла права рокля. Вървеше заднишком по коридора, който Иорует беше направил, за да може Сийнуин да мине. Детето разпръскваше сухи венчелистчета от пролетни цветя по новите рогозки. Всички мълчаха. Всички до един гледаха към вратата, само аз наблюдавах подиума. Ланселот седеше полуусмихнат. Кунеглас триеше сълзите си — беше толкова щастлив. Артур, миротворецът, сияеше. Само Гуинивиър не се усмихваше, а гледаше победоносно. Някога тя беше презирана в този кралски дом, сега се разпореждаше със съдбата на поуиската принцеса.
Докато гледах Гуинивиър мушнах дясната си ръка в джоба и извадих костта. Усетих гладкия й допир върху дланта си. Исса, застанал зад мен с моя щит, вероятно се питаше какво общо има този кокал с празничната нощ, окъпана в лунна светлина, златни отблясъци и огнени пламъци.
Погледнах към голямата врата точно когато се появи Сийнуин. Миг преди да гръмнат радостните възгласи всички в залата застинаха удивени. Цялото злато на Британия, и всички кралиците от нейното минало, не можеха да засенчат Сийнуин тази нощ. Дори нямаше нужда да поглеждам към Гуинивиър, за да се убедя, че тя бе загубила победоносния блясък в очите.
Това беше четвъртият годеж на Сийнуин. Веднъж бе влязла в тази зала като годеница на Артур, но той бе нарушил клетвата си, омагьосан от любовта на Гуинивиър. След това Сийнуин бе сгодена за принц от далечния Регед, той пък умрял от някаква треска преди двамата да успеят да се оженят. Третият път Звездата на Поуис беше дала годежния оглавник на Гундлеус от Силурия, ала той умря в жестоките ръце на Нимю. Сега Сийнуин отново носеше годежен оглавник. Ланселот й беше подарил цяло златно съкровище, но обичаят повеляваше тя да му подари един обикновен волски ярем в знак, че от този ден нататък принцесата щеше да се подчинява на неговата власт.
Щом Сийнуин влезе, Ланселот се изправи, а лицето му засия от радост. И нищо чудно — красотата й бе ослепителна. На предишните си годежи, както приляга на принцеса, Сийнуин се беше появявала със скъпоценни камъни и сребро, злато и труфила, но тази нощ беше облякла семпла бяла рокля със светлосин колан. В косата й нямаше сребърни украшения, нито на врата й златни огърлици, само едно нежно синьо венче от последните летни теменужки придържаше светлорусите й коси. Сийнуин не беше сложила обувки и стъпваше боса по сухите цветчета. Нищо във вида й не показваше, че е богата принцеса. Тя влезе облечена просто, като селско момиче, и стана свидетел на собствения си триумф. Нищо чудно, че мъжете ахнаха като я видяха, и нищо чудно, че нададоха гръмогласни викове, докато тя бавно и свенливо крачеше между тях. Кунеглас плачеше от щастие, Артур ръкопляскаше, Ланселот приглади мазната си коса, а майка му сияеше доволна. За момент лицето на Гуинивиър бе неразгадаемо, но след това тя се усмихна — очите й отново грееха с победоносен пламък. Вярно, че красотата на Сийнуин я беше засенчила, но тази нощ все още беше нощта на Гуинивиър, защото нейната някогашна съперница щеше да се сгоди за мъжа, който Гуинивиър й беше избрала и щеше да последва съдбата, която Гуинивиър й беше отредила.
Видях този триумф, изписан на лицето на Гуинивиър и може би нейното злорадо задоволство ме накара да взема решение. Или може би моята омраза към Ланселот, или любовта ми към Сийнуин, или може би Мерлин беше прав и Боговете наистина обичат хаоса, не знам, но във внезапен изблик на гняв сграбчих костта с двете си ръце. Не помислих какво ще последва от магията на Мерлин, не помислих за неговата омраза към християните, нито за това, че всички щяхме да поемем риска да загинем в търсене на Свещения съд в кралството на Диурнач. Не помислих за грижливо обмисления ред на Артур. Знаех само, че Сийнуин щеше да бъде дадена на човек, когото мразех. Всички, които преди това седяхме на пода в залата, сега стояхме прави, затова виждах Сийнуин през главите на воините пред мен. Беше стигнала до голямата дъбова колона в центъра на високата зала, заобиколена и обсадена от мъжете, които ревяха неистово и пронизително свиреха с уста. Само аз стоях и мълчах. Гледах към Сийнуин и докато я гледах, поставих палците си в центъра на костта и стиснах двата й края в натежалите си юмруци. „Сега, Мерлин — помислих си аз, — сега, стари разбойнико! Да видим какво може твоята магия.“