Натиснах и счупих костта. Пукотът се изгуби в шумните възгласи на присъстващите в залата.
Мушнах двете парчета отново в джоба. Кълна се, че сърцето ми едва биеше докато гледах принцесата на Поуис.
Изведнъж тя спря. Спря точно до колоната, украсена с клончета от зеленика.
От момента в който бе влязла в залата, Сийнуин не беше свалила очи от Ланселот и все още го гледаше усмихната, но сега спря и нейната внезапна неподвижност предизвика объркване — всички в залата млъкнаха. Детето, което разпръскваше цветчетата се намръщи и се огледа за напътствия. Сийнуин не мърдаше.
Артур все още се усмихваше, вероятно помисли, че нервите й не са издържали на вълнението и окуражително й махна с ръка. Оглавникът в ръцете й трепереше. Арфистката изсвири някаква хармония с несигурни пръсти, после отпусна ръце и остави нотите да потънат в тишината. Тогава видях една фигура с черно наметало, която се появи от тълпата зад голямата дъбова колона.
Беше Нимю. Златното й око отразяваше пламъците на свещите в залата.
Сийнуин погледна от Ланселот към Нимю и тогава, много бавно, протегна ръка. Нимю пое протегнатата ръка и се вгледа в очите на принцесата. След миг Сийнуин едва забележимо кимна. Изведнъж залата зашумя — всеки говореше, питаше, предполагаше, защото Сийнуин се обърна с гръб към подиума и следвайки Нимю навлезе между воините.
Разговорите замлъкнаха, защото никой не можеше да разбере какво става. Ланселот, все още беше прав край високата маса, можеше само да гледа и да чака. Артур стоеше с отворена уста, а Кунеглас се беше поизправил от стола си, вперил невярващ поглед в сестра си. А тя вървеше след Нимю, пред която тълпата се отдръпваше, ужасена от свирепото й, осакатено лице. Гуинивиър сякаш бе готова да убие някого.
Нимю улови погледа ми и се усмихна. Сърцето ми лудо заби. Тогава Сийнуин ме погледна с усмивка и аз забравих Нимю. Виждах само Сийнуин, сладката Сийнуин, която носеше волския оглавник през тълпа от мъже към мен. Воините отстъпиха встрани. Сийнуин със сълзи на очи застана пред мен, а аз стоях като статуя — не можех нито да мръдна, нито да проговоря. Тя нищо не каза, просто ми подаде оглавника. Всички около нас зашумяха изумени, но аз не им обърнах внимание. Паднах на колене и поех оглавника, след това сграбчих ръцете на Сийнуин и ги притиснах към лицето си, което бе мокро от щастливи сълзи.
Около нас се чуваха недоволни гневни гласове, но Исса застана пред мен с вдигнат щит. Никой не носеше оръжия, но Исса държеше щита с петолъчната звезда сякаш бе готов с един удар да събори с него всеки, който би се противопоставил на моето щастие. От другата страна Нимю съскаше проклятия, призовавайки всеки, който би се осмелил да оспори избора на принцесата.
Сийнуин коленичи и лицето й се изравни с моето.
— Вие дадохте клетва, лорд Дерфел — пошепна тя — да ме закриляте.
— Така е, лейди.
— Освобождавам ви от тази клетва, ако желаете.
— Никога няма да пожелая това — обещах й аз.
Тя се отдръпна леко от мен.
— Аз никога няма да се омъжа, Дерфел — предупреди ме нежно тя без да сваля очи от мен. — Ще ти дам всичко, но не брак.
— Значи ще ми дадете всичко, което някога съм искал, лейди — казах аз. От щастие в гърлото ми бе заседнала буца и по лицето ми се стичаха сълзи. Усмихнах се и й върнах оглавника.
— Ваш е — казах аз. Моят жест я накара да се усмихне. Пусна оглавника на пода и нежно ме целуна по бузата.
— Мисля — прошепна Сийнуин в ухото ми, — че това угощение ще мине по-добре без нас.
И двамата се изправихме и хванати за ръка, без да обръщаме внимание на въпросите, протестите и дори на няколкото поздравления, излязохме навън в огряната от луната нощ. Зад нас оставихме объркване и гняв, а пред нас стоеше тълпа учудени хора, през която вървяхме един до друг.
— Къщата под Долфоруин — каза Сийнуин — ни очаква.
— Къщата с ябълковите дървета ли? — попитах аз, защото помнех нейния разказ, за малката къща, за която си беше мечтала като дете.