Много по-добре се справяше с хурката. Всяка жена в Британия, с изключение на най-богатите, вечно държеше хурка и вретено, защото преденето на вълна беше една безкрайна работа. Струва ми се, че жените ще спрат да я вършат, едва когато слънцето направи своя последен кръг около земята, защото докато изпредат едната вълна, вече се е натрупала друга и те пълнят престилките си, носят вълната до потока, перат я, разчепкват я и пак се залавят за вретеното. Предат докато вървят, предат докато говорят, предат винаги, когато ръцете им не са заети с нещо друго. Монотонна, безмислена работа, но се иска умение. В началото Сийнуин не правеше нишка, а само някави нещастни вълнени дрипи, после стана по-сръчна, но никога не успя да настигне бързината на жените, заловили се с тази работа още щом пораснали достатъчно, за да могат да държат хурка. Сийнуин сядаше вечер и докато ми разказваше как беше минал денят й, държеше хурката с лявата ръка, а с дясната въртеше тежкото вретено. То висеше от хурката на тънка нишка, която ставае все по-дълга. Щом вретеното стигаше до пода, тя намотаваше нишката около него, поставяше костена катарамка, за да закрепи нишката към върха на вретеното и отново започваше да преде. Вълнената прежда, която Сийнуин изпреде тази зима, беше с неравна нишка — ту много дебела, ту много тънка, но аз преданно носих една от ризите, изплетена от тази прежда, докато се разпадна.
Кунеглас ни посещаваше често, но неговата съпруга Хелед нито веднъж не дойде. Кралица Хелед беше истински роб на обществените условности и беше искрено потресена от постъпката на Сийнуин.
— Тя мисли, че Сийнуин позори семейството — каза ни Кунеглас весело. Той стана един от най-добрите ми приятели, другите бяха Артур и Галахад. Мисля, че Кунеглас се чувстваше самотен в Каер Сус, защото като изключим Иорует и някой от по-младите друиди, кралят беше заобиколен от мъже, с които можеше да разговаря само за лов и война. Аз замених братята, които Кунеглас беше загубил. Неговият по-голям брат, който трябваше да стане крал, беше умрял след падане от кон, следващият син на Горфидид беше починал от треска, а най-младият беше убит в сражение със саксите. И Кунеглас като мен не искаше Сийнуин да тръгва по Тъмния път, но според него само смъртта можела да я спре.
— Всички смятат, че тя е сладка и добра — каза ми той, — но тя има желязна воля. Много е упорита.
— Но не може да убива пилета.
— Не мога да си представя, че избощо е опитвала! — засмя се Кунеглас. — Тя е щастлива, Дерфел, и аз ти благодаря за това.
Живеехме щастливо. От всичките ни щастливи дни тези бяха едни от най-щастливите, но над нас винаги тегнеше съзнанието, че Мерлин все някога ще дойде и ще поиска от нас да изпълним клетвите си.
И той дойде. Беше един мразовит следобед. Бях навън и цепех дърва с една сакска бойна брадва, а вътре Сийнуин се опитваше да сложи край на някаква кавга между нейните слугини и свирепата Скарач. Точно тогава прозвуча рог от другата страна на долината. Моите копиеносци възвестяваха, че някакъв странник приближава към Кум Исаф. Едва що бях оставил брадвата, когато видях високата фигура на Мерлин да крачи между дърветата. И Нимю беше с него. След годежната нощ на Ланселот тя беше останала с нас цяла седмица. Но една нощ тихо се беше измъкнала без дума да каже. Сега се връщаше. Беше облечена в черно, а Мерлин — с дългата си бяла роба.
Сийнуин излезе от къщата. Лицето й беше оцапано със сажди, а ръцете й — с кръв от заека, който се опитваше да нареже.
— Мислех, че ще доведе боен отряд — каза тя, вперила поглед в Мерлин. Така ни беше казала Нимю преди да тръгне — че Мерлин събира войска, която ще го пази по Тъмния път.
— Може би ги е оставил при реката? — предположих аз.
Тя махна косата, паднала върху лицето й, добавяйки към саждите по него и кърваво петно.
— Не ти ли е студено? — попита ме тя, защото докато цепех дървата се бях съблякъл гол до кръста.
— Още не — отвърнах аз, но си навлякох една вълнена риза, докато Мерлин прекрачваше потока с дългите си крака. Моите копиеносци наизлязоха от колибите се и тръгнаха след него, за да чуят новините. Но когато той се приведе пред ниската ни врата и влезе в къщата, те останаха отвън.
Изобщо не ни поздрави, просто мина покрай нас. Нимю го последва и докато и ние със Сийнуин влезем, те вече се бяха настанили край огъня. Мерлин протегна тънките си ръце над пламъците и дълбоко въздъхна. Продължаваше да мълчи, а ние не питахме, защото нямахме желание да чуем новините, които носеше. И аз като него седнах край огъня, а Сийнуин сложи недонарязания заек в една купа и избърса ръцете си от кръвта. Тя махна на Скарач и на слугините да излязат и седна до мен.