Така аз пиша за мъртвите и в писане минава времето и се доближавам до мига, в който ще отида при тях; мига, в който брат Дерфел, скромен монах в Динюрак, отново ще бъде Лорд Дерфел Кадарн, Дерфел Могъщия, най-добрият боец на Думнония и любим приятел на Артур. Но сега съм просто един измръзнал стар монах, който драска своите спомени с единствената си ръка. Довечера е Самейн — Вечерта на мъртвите, а утре е нова година. Зимата идва. Опадалите листа са изтъкали грейнала премяна за живия плет, дроздове подскачат по стърнището, чайките напуснаха морето и отлетяха на изток, а бекасините се събират под блесналия кръг на луната. Игрейн ми казва, че това бил добър сезон за писане на стари работи и затова ми е донесла нов куп пергаменти, бутилка прясно забъркано мастило и връзка гъши пера. Разкажи ми за Артур, нарежда тя, за златния Артур, нашата последна и най-светла надежда, нашия крал, който никога не стана крал, Божия враг, страшилището за саксите. Разкажи ми за Артур.
Бойното поле след битка е нещо ужасно.
Бяхме победили, но в душите ни нямаше радост, само умора и облекчение. Треперехме край накладените огньове и се опитвахме да не мислим за таласъмите и духовете, които се разхождаха в тъмното, там, където лежаха мъртвите, пръснати из долината Лъг. Някои от нас спяха, но това бяха неспокойни сънища, защото кървавата битка раждаше кошмари. Беше още тъмно, когато се събудих, стреснат в съня си от спомена за копието едва не разпрало корема ми. Тогава Иса ме спаси, отбивайки острието с своя щит, но мен ме събуди ужасът от онова, което можеше да стане. Опитах се да заспя пак, но отново и отново виждах лъскавото копие да идва към мен, накрая, треперещ и изтощен, станах и се загърнах с наметалото си. Долината бе осветена от загасващите огньове и в тъмнината между пламъците се носеха вълма от дим и речна мъгла. Нещо се движеше из облаците дим, но дали бяха призраци или живи хора, не можах да разбера.
— Не можеш ли да спиш, Дерфел? — каза тихо някой, застанал на прага на римската сграда, където лежеше тялото на крал Горфидид.
Обърнах се и видях Артур, наблюдаваше ме.
— Не мога, господарю — признах си аз.
Той тръгна към мен, заобикаляйки спящите воини. Носеше едно от дългите бели наметала, които толкова харесваше, а в онази огненочервена нощ дрехата сякаш сияеше. По нея нямаше нито кал, нито кръв, осъзнах, че е била сгъната някъде далеч от битката, за да може Артур да облече нещо чисто след кървавото сражение. Друг едва ли би обърнал внимание на облеклото си, та дори и чисто гол да завърши битката, стига да е жив, но Артур държеше на дрехите си. Той беше гологлав — косата му все още сплескана там, където шлемът бе притискал черепа.
— Никога не мога да спя добре след битка — сподели той, — най-малко една седмица. Едва тогава настъпва благословената нощ за отмора — усмихна се и добави — В дълг съм към теб.
— Не, господарю — казах аз, макар че в интерес на истината, той наистина беше в дълг към мен. Сеграмор и аз бяхме задържали долината Лъг през целия този дълъг ден, сражавайки се срещу огромни вражи пълчища, а Артур не беше успял да ни спаси. Накрая спасението дойде, а с него и победата, но в никоя друга битка (освен в последната, за която още не ми се говори) Артур не беше стигал толкова близо до разгрома.
— Най-малкото ще запомня този дълг — каза той топло, — дори ако ти го забравиш. Време е да те направя богат, Дерфел, теб и твоите хора — Артур се усмихна, хвана лакътя ми и ме поведе към едно голо парче земя, където нашите гласове нямаше да тревожат неспокойния сън на воините, налягали близо до димящите огньове. Земята беше влажна и дъждът беше образувал локви в дълбоките дупки, оставени от копитата на големите коне на Артур и неговите воини. Почудих се дали конете сънуват битки, след това се замислих дали мъртвите, пристигнали току-що в Отвъдния свят, все още трепват при спомена за удара с меч или за копието, изпратило душите им отвъд моста на мечовете.
— Гундлеус е мъртъв, предполагам? — прекъсна мислите ми Артур.
— Мъртъв е, господарю — потвърдих аз. Кралят на Силурия беше умрял по-рано същата вечер от ужасната бавна смърт, която Нимю измисли за своя враг, но оттогава не бях виждал Артур.
— Чух го да пищи — каза Артур.
— Сигурно цяла Британия го е чула да крещи — отговорих аз сухо. Нимю извади тъмната душа на краля късче по късче и през цялото време се наслаждаваше на своето отмъщение над човека, който я беше изнасилил и отнел едното й око.
— Значи Силурия има нужда от крал — каза Артур и се загледа в черните сенки, които се носеха сред мъглата и дима. Подвижните светлосенки на огнените отблясъци придаваха призрачен вид на гладко избръснатото лице на Артур. Той не беше красив мъж, но не беше и грозен. По-скоро имаше особено лице — издължено, скулесто и силно. В моменти на отмора то излъчваше състрадание, добронамереност и разсъдливост, но по време на разговор се оживяваше от ентусиазъм и усмивка. Тогава Артур беше още млад, едва на тридесет години и в късо подстриганата му коса нямаше нито един бял косъм.