— Тя има способности, но не като неговите. Не и като способностите на Нимю.
И Нимю, и Мерлин бяха изстрадали Трите болки на Мъдростта, а Моргана беше преживяла само болката на тялото, но никога не бе изпитала болката на ума и на гордостта. Ала в съня на Моргана имаше нещо логично, защото Мерлин в известен смисъл се противопоставяше на Боговете. Той искаше да укроти техните капризи и в замяна да им даде една цяла страна, която да ги почита. Но защо ще искат Боговете някой да ги укротява? Може би те бяха избрали по-малката сила на Моргана, за да я използват като инструмент срещу намесата на Мерлин? Иначе как можеше да се обясни враждебното отношение на Моргана към Мерлин. Или може би, Моргана, подобно на Артур, смяташе, че начинанието на Мерлин е безсмислено, някакво безнадеждно търсене на онази Британия, изчезнала с идването на римските легиони. За Артур имаше само една цел, която трябваше да се постигне с война и това беше прогонването на сакските крале от Британия. Следователно той би подкрепил приказките на сестра си, ако това можеше да му помогне да не допусне британски воини да загинат срещу боядисаните с кръв щитове на Диурнач. Така че вероятно Артур използваше сестра си, за да внуши на думнонците да не затриват живота си в Лейн. Но това не се отнасяше до моя живот и до живота на моите хора и на скъпата ми Сийнуин. Ние бяхме дали клетва на Мерлин.
Но Мерлин ни беше освободил от тази клетва, така че аз още веднъж се опитах да убедя Сийнуин да остане в Поуис. Казах й как Артур не вярва, че Свещеният съд още съществува, как вероятно е бил откраднат от римляните, които са го отнесли в онази огромна съкровищница Рим, претопили са го и са го превърнали в гребени, закопчалки, монети или брошки. Казах и всичко това, а когато свърших, тя се усмихна и отново ме попита на кого всъщност вярвам — на Мерлин или на Артур.
— На Мерлин — повторих аз.
— И аз — каза Сийнуин. — Затова идвам и аз.
Изпекохме хляб, приготвихме храна за изпът и наострихме оръжията си. А на следващата нощ, нощта преди Мерлин да ни поведе към Лейн, заваля първият сняг.
Кунеглас ни даде две понита, които натоварихме с храна и кожи. След това нарамихме звездните си щитове и поехме по северния път. Иорует ни благослови, а копиеносците на Кунеглас тръгнаха с нас. Но когато преминахме заледената пустош на тресавището Ду, което се намираше отвъд хълмовете северно от Каер Сус, хората на Кунеглас ни оставиха и ние продължихме сами. Бях обещал на поуиския крал, че ще защитавам живота на сестра му до смърт, но когато той ме прегърна за довиждане, прошепна в ухото ми: „Убий я, Дерфел. По-добре я убий, отколкото да я оставиш в ръцете на Диурнач.“
В очите му имаше сълзи, които отново ме разколебаха.
— Ако ти й заповядаш да не тръгва, кралю господарю, тя може и да се подчини.
— Няма да се подчини — поклати глава той. — Но сега тя е по-щастлива от всякога. Пък и Иорует ми каза, че ще се върнете. Върви, приятелю.
Кунеглас ни беше дал като прощален дар чанта със златни кюлчета, която ние привързахме към едно от понитата.
Снежният път ни водеше на север навътре в Гуинед. За първи път идвах в това кралство, което ми се стори твърде неприветливо. Римляните бяха идвали тук, но само за да вадят от земята олово и злато. Бяха оставили малко следи от присъствието си и не бяха разпростряли своя закон над тези земи. Хората тук живееха в ниски тъмни колиби, скупчени зад концентрични каменни стени, по които бяха наредени черепи на вълци и мечки, за да плашат духовете. На всеки хълм имаше струпана грамада от камъни на върха, а на всеки няколко мили виждахме край пътя кол, забит в земята, с увиснал върху него човешки скелет, покрит с дрипи. Рядко се срещаха дървета, потоците бяха замръзнали и понякога проходите бяха затрупани със сняг. Нощем се подслонявахме в схлупените къщи и плащахме за това с парченца от златните кюлчета на Кунеглас.
Бяхме облечени целите в кожи. И Сийнуин, и аз, и моите хора, всички се бяхме загърнали с вълчи и еленови кожи, пълни с въшки. Само Мерлин носеше дрехи от кожа на голяма черна мечка. Нимю беше с палто от сиви видрови кожи, много по-тънки от нашите, и въпреки това сякаш не чувстваше студа, за разлика от нас. Само Нимю не носеше оръжия. Мерлин беше със своя жезъл — страшно оръжие в битка, а моите хора имаха копия и мечове и даже Сийнуин носеше едно леко копие, а на кръста й висеше нейният дълъг ловджийски нож, скрит в кания. Тя не носеше златни украшения и по нищо не личеше високият й ранг така, че хората, които ни подслоняваха, виждайки русата й коса, решаваха, че и тя като Нимю е една от хранениците на Мерлин. А те обичаха Мерлин — всички го познаваха и идваха при него със своите болни деца, за да ги докосне с ръка.