— Всеки глупак може да се справи със сакските магьосници — каза тя на Артур в края на първия ден от похода. — Само плюеш срещу тях, завърташ очи и размахваш пилешка кост. Това е всичко.
— Няма да срещнем нито един сакски магьосник — отговори спокойно Артур. Вече бяхме далеч от всякакви вили и населени места и той спря коня си, вдигна ръка и зачака хората да се съберат около него. — Няма да видим магьосници — каза ни той, — защото не отиваме при Аел. Отиваме на юг в нашата собствена страна. Далеч на юг.
— До морето ли? — досетих се аз. Той се усмихна.
— До морето. — Артур скръсти ръце на седлото пред себе си. — Ние сме малко, а хората на Ланселот са много, но Нимю може да ни направи заклинание да останем невидими за врага и освен това ще пътуваме нощем и в бърз ход — Той се усмихна и сви рамене. — Нищо не мога да направя докато жена ми и детето ми са пленници, но ако ги освободим, и аз ще бъда свободен да действам. Ще мога да се сражавам срещу Ланселот. Но трябва да знаете, че ще бъдем много далеч от всякаква помощ и ще навлезем много навътре в Думнония, която сега е в ръцете на нашите врагове. Нямам представа как ще избягаме след като спася Гуинивиър и Гуидър. Знам, че Нимю ще ни помогне. Боговете ще ни помогнат. Но ако някои се страхува от това, което ни предстои, може да се върне.
Никой не пожела да се върне и Артур едва ли е очаквал нещо друго. Тези четиридесет души бяха най-добрите ни воини и щяха да последват Артур и в змийско гнездо. Артур, разбира се, бе казал единствено на Мерлин какви са плановете му, за да не достигне и намек за намеренията му до ушите на Ланселот. Сега сви рамене с израз на съжаление сякаш ми се извиняваше, задето ме бе излъгал, но сигурно знаеше колко бях доволен, защото не отивахме просто там, където държаха Гуинивиър и Гуидър като заложници, отивахме освен това и там, където бяха убийците на Даян, убедени, че са в безопасност.
— Тръгваме довечера — каза Артур — и ще вървим без почивка до зори. До сутринта искам да сме стигнали до хълмовете отвъд Темза.
Сложихме наметала върху ризниците, омотахме копитата на конете с парцали и тръгнахме на юг в спускащата се нощ. Мъжете водеха конете си, а Нимю вървеше най-отпред, възползвайки се от странната си дарба да намира верния път през непознати земи и в тъмнина.
По някое време през тази тъмна нощ пресякохме границата на Думнония и щом се спуснахме от възвишенията в долината на Темза, видяхме далеч напред вдясно от нас светли отблясъци в небето, които трябва да бяха от огньовете в лагера на Сердик край Кориниум. Щом напуснахме хълмовете, пътят неизбежно ни поведе през малки тъмни селца, където разлайвахме кучетата, но никой не ни спря, никой не зададе въпроси. Жителите или бяха мъртви или се страхуваха, че сме сакси, и ние минавахме през селата като призраци. Един от конниците на Артур беше от тукашните земи край реката и ни преведе през брод, където водата ни стигна до гърдите. Държахме оръжията и торбите с хляб високо над главите си и се борехме със силното течение, но накрая успяхме да стигнем до другия бряг, където Нимю изсъска заклинание да скрие присъствието ни от жителите на близко село. Призори навлязохме сред южните възвишения и се скрихме в едно от наземните укрепления на Древните хора.
Спахме под слънцето и по тъмно тръгнахме отново на юг. Пътят ни минаваше през красива богата земя, където още не бяха стъпвали сакси и въпреки това по селата никой не ни спираше, защото само глупак би спрял и заразпитвал въоръжени мъже посреднощ в размирни времена. На зазоряване стигнахме до обширна равнина, в която погребални могили на Древните хора хвърляха дълги сенки върху пожълтялата трева под лъчите на изгряващото слънце. В някои от могилите все още имаше съкровища, пазени от духове. Тези могили гледахме да заобикаляме, докато търсехме затревена падина, където конете можеха да се нахранят, а ние да починем.