На следващата нощ минахме покрай Камъните, този огромен тайнствен кръг от камъни, където Мерлин бе дал на Артур меча и където преди толкова години бяхме предали златото на Аел преди да тръгнем към долината Лъг. Нимю се плъзгаше между каменните грамади, докосваше ги с жезъла си, след това застана в центъра и вдигна очи към небето. Беше почти пълнолуние и Камъните сияеха с бледа светлина.
— Има ли все още някакво вълшебство в тях? — попитах я аз, когато ни настигна.
— Малко, но и то изчезва, Дерфел. Изчезва изобщо силата ни да правим вълшебства. Имаме нужда от Свещения съд — Нимю се усмихна в тъмното. — И той не е далеч. Чувствам го. Още е жив, Дерфел, и ние ще го намерим и ще го върнем на Мерлин — в гласа й сега звучеше пламенна страст, същата страст, която я беше обзела в края на Тъмния път. Артур вървеше през тъмнината към своята Гуинивиър, аз заради своето отмъщение, а Нимю, за да повика Боговете с помощта на Свещения съд. Но бяхме малцина, а враговете многобройни.
Вече бяхме навлезли дълбоко в новите земи на Ланселот, но нямаше и помен от неговите воини, нито от развилнелите се християнски банди, за които все още се говореше, че тероризирали езичниците по селата. Копиеносците на Ланселот нямаха работа в тази част на Думнония, защото наблюдаваха пътищата, идващи от Глевум, а християните сигурно бяха отишли да подкрепят армията на Ланселот, убедени, че тя върши Христово дело. Така че ние вървяхме необезпокоявани, От голямата равнина се спуснахме към речните земи по южното крайбрежие на Думнония. Заобиколихме крепостните стени на град Сорвиодунум и усетихме дима от изгорените му къщи. Все още никой не бе посмял да ни предизвика, защото вървяхме под почти пълната луна и под закрилата на заклинанията, които правеше Нимю.
На петата нощ стигнахме морето. Бяхме минали покрай римската крепост Виндокладия, където според Артур със сигурност бе разположен гарнизон от войници на Ланселот и призори се скрихме в гъстите гори над заливчето, над което се извисяваше Морския дворец. Дворецът бе само на миля западно от нас. Бяхме стигнали до тук без да ни усети никой, прекосявайки собствената си страна като нощни духове.
И атаката щяхме да предприемем през нощта. Ланселот използваше Гуинивиър като щит, а ние щяхме да му вземем този щит и освободени по този начин да понесем копията си срещу предателското му сърце. Но не заради Мордред, защото вече се сражавахме за Артур и за щастливото кралство, което виждахме отвъд войната.
Щяхме да се бием за това кралство, което сега менестрелите наричат Камелот.
Повечето копиеносци спаха в онзи ден, но Артур, Исса и аз пропълзяхме до ръба на гората и се загледахме в Морския дворец през малката долина, която ни разделяше от него.
Той изглеждаше толкова красив блеснал с белите си камъни под изгряващото слънце. Гледахме към източната му стена, залегнали зад едно било, което бе малко по-ниско от нивото на двореца. На тази стена имаше само три малки прозорчета и затова сякаш гледахме някаква голяма бяла крепост, кацнала на зеления хълм. Но тази илюзия донякъде се разваляше от голяма риба, грубо надраскана с катран върху стената, вероятно за да пази двореца от гнева на скитащите християни. Най-много прозорци римляните бяха оставили по дългата южна фасада с изглед към залива и към морето, което се простираше отвъд един пясъчен остров край южния бряг на заливчето. А кухните, жилищата на робите и хамбарите бяха в северния двор зад вилата, където се намираше и дървената къща на Гуенхуивач. Предположих, че сега там е израсло цяло селце от колиби със сламени покриви за копиеносците и техните семейства, защото се виеха тънки струи дим, вероятно от огнищата, над които готвеха жените. Отвъд колибите се намираха овощните и зеленчуковите градини, а зад тях имаше недоокосени поляни, които граничеха с гъсти гори, често срещани в тази част на Думнония.
От южната фасада на двореца до брега на залива се простираха две задигнати успоредни тераси, увенчани с открити галерии от арки — помнех ги от онзи далечен ден, когато положих клетвата при Кръглата маса. Целият дворец се къпеше в слънчева светлина, бе толкова бял, величествен и красив.
— Ако римляните можеха да се върнат днес — каза гордо Артур, — никога нямаше да разберат, че е бил построен наново.
— Ако можеха да се върнат днес — обади се Исса, — щяха да видят какво значи съпротива.
Аз настоях Исса да дойде с нас в края на гората, защото знаех, че има по-добро зрение, а в онзи ден трябваше да открием колко войници бе оставил Ланселот в Морския дворец.