— Зло! — прошепна тя едва чуто.
— Не трябваше да влизаме — отвърнах й аз.
Все едно че не го бях казал. Тя вдигна ръка и опипом намери завесите. Миг по-късно откри и края на спуснатите дебели драперии и оттам се прокрадна светлинка. Последвах я, клекнах до нея и погледнах над рамото й. Цепнатината в началото беше толкова малка, че почти нищо не виждах, но после като посвикнаха очите ми и осъзнах какво виждам, ми се стори, че виждам прекалено много. Видях мистериите на Изида.
Трябваше да познавам легендата за Изида, за да разбера видяното в онази нощ. по-късно я научих, но в онзи момент, когато надничах над късоподстриганата глава на Нимю, нямах представа какво означава ритуала. Знаех само, че Изида е Богиня при това, както са вярвали мнозина римляни, една от най-могъщите Богини. Знаех също, че тя е покровителка на троновете и това обясняваше присъствието на ниския черен трон, който все така си стоеше на задигнатия подиум в другия край на мазето, макар да не го виждахме особено ясно поради гъстия дим, който се виеше и се стелеше в черната стая, търсейки пътя си нагоре към лунната шахта. Димът идваше от мангали, в който освен дърва слагаха и билки — те излъчваха тежката упойваща миризма, който бяхме усетили още в края на гората.
Не виждах хора, който продължаваше да пее въпреки дима, но виждах поклонниците на Изида и в началото дори не повярвах на очите си. Не исках да повярвам.
Виждах осем поклонници, коленичили на черния каменен под и всичките бяха голи. Бяха обърнати с гръб към нас, но въпреки това личеше, че някой от поклонниците бяха мъже. Нищо чудно, че Гуенхуивач се кикотеше всеки път, когато си помислеше за този момент, защото сигурно вече е знаела тайната на храма. Гуинивиър винаги твърдеше, че в храма на Изида мъже не се допускат, но тази нощ те бяха тук, а аз подозирам, че това е ставало всяка нощ, в която студената светлина на пълната луна е нахлувала в светилището на Изида през дупката в покрива. Трепкащите пламъци на горящите главни в мангалите осветяваха гърбовете на поклонниците. Всички бяха голи. Мъже и жени, всички голи, точно както ме беше предупредила Моргана преди толкова години.
Поклонниците бяха голи, но не и двамата, които извършваха церемонията. Единият беше Лавейн. Той стоеше край ниския черен трон и щом го видях, душата ми възликува. Мечът на Лавейн бе срязал гърлото на Даян и само една стая делеше моя меч от нейния убиец. Стоеше висок и строен до трона, светлината от мангалите осветяваше белега на бузата му, а черната му коса, напомадена като косата на Ланселот, се спускаше по гърба на черното му расо. Тази нощ той не беше облякъл бялата друидска роба, а обикновена дълга черна дреха, в ръка държеше тънък черен жезъл с малък златен полумесец на върха. Нямаше и следа от Динас.
Две пламтящи факли бяха закрепени от двете страни на трона, където седеше Гуинивиър в ролята на Изида. Косата й бе вдигната на кок върху главата и закрепена със златна диадема, от която стърчаха два рога. Не приличаха на рогата на никое познато животно, после разбрахме, че са направени от слонова кост. Около врата си Гуинивиър имаше масивна златна огърлица и това бе единственият накит по нея. Носеше тъмночервена пелерина, която обгръщаше цялото й тяло. Не можех да видя пода пред нея, но знаех, че там се намира плиткият басейн. Сигурно чакаха лунната светлина да слезе надолу по шахтата и да посребри черната вода. Завесите на отсрещната стена, зад които Сийнуин ми беше казала, че има легло, бяха спуснати.
Лъч светлина трепна в носещия се дим и голите поклонници ахнаха в очакване. Тънката сребриста светлина бе бледа и прозрачна и показваше, че луната най-сетне се бе издигнала достатъчно високо, за да може да пусне първия си лъч надолу към пода на мазето. Лавейн почака още малко и когато светлината стана по-ярка, удари два пъти с жезъла по пода.
— Време е — каза той с дрезгавия си плътен глас, — време е.
Хорът замлъкна.
Но нищо не стана. Просто чакаха мълчаливо и гледаха как стълбът сребриста лунна светлина, примесена с дим, нарастваше. Спомних си онази далечна нощ, когато седях на увенчания с камъни връх край Лин Сериг Бач, и гледах как лунната светлина пълзи към тялото на Мерлин. А сега гледах как набъбва стълбът лунна светлина в смълчания храм на Изида. Тишината бе пълна със знамения. Една от коленичилите голи жени тихо изстена, после отново замълча. Друга жена се люлееше напред-назад.