— Не, господарю — казах аз. — Недей, моля те!
— Ти не трябваше да си тук, Дерфел — укори ме той тихо. В дясната си ръка държеше малкото букетче цъфнали метличини, което бе набрал за Гуинивиър, а в лявата стискаше ръката на сина си. — Излизай — заповяда ми той, но в този момент Нимю дръпна завесата и кошмарът на моя господар започна.
Изида е Богиня. В Британия я донесли римляните, но тя не идва от Рим, а от далечна страна, която се намира много по на изток от Рим. Друг Бог дошъл от онзи край на света (макар и не точно от същата страна, мисля) е Митра. Според Галахад половината от световните религии се появили на изток, където, струва ми се, хората приличат повече на Сеграмор отколкото на нас. Християнството също е вяра, донесена от онези далечни земи, където, пак по думите на Галахад, по нивите расте само пясък, а слънцето е по-жестоко отколкото можем да си представим ние в Британия и никога не вали сняг.
Изида дошла от онези опалени от слънцето земи. Римляните я почитали като могъща Богиня и много жени в Британия приели нейната религия, след като римляните си отишли. Никога култът към Изида не е бил толкова популярен колкото християнството, защото християнството отвори вратите си за всеки, който иска да почита Христос, а Изида (както и Митра) ограничава броя на своите поклонници само в кръга на посветените в нейните мистерии. Галахад ми каза, че в известен смисъл Изида напомня Светата майка на християните, защото се слави като съвършена майка на сина си Ор, но Изида има и други способности, за които Дева Мария никога не е претендирала. За своите поклонници Изида е Богиня на живота и смъртта, лечителка и, разбира се, Богиня на троновете на смъртните.
Галахад ми каза, че Изида била омъжена за Бог на име Озирис, но в една война между Боговете Озирис бил убит, а тялото му нарязано на парчета, които били пръснати в някаква река. Изида намерила парчетата плът и нежно ги съединила. После легнала с парчетата, за да върне живота на своя съпруг. И Озирис наистина оживял благодарение на силата на Изида. Галахад не харесваше тази история и непрекъснато се кръстеше докато я разказваше. Предполагам, че в задименото черно мазе двамата с Нимю бяхме наблюдавали именно тази история с възкресяването и за това как жената дава живот на мъжа. Бяхме видели как Изида, Богинята, майката, дарителката на живот, прави чудото, което връща живота на нейния съпруг а нея превръща в пазителка на живите, покровителка на умрелите и дарителка на земни тронове. За Гуинивиър най-важната дарба на Изида бе именно силата на Богинята да отрежда кой ще седи на престола в земните кралства и заради тази сила Гуинивиър я почиташе.
Нимю дръпна завесата и мазето се изпълни с писъци.
За секунда, за една ужасна секунда, Гуинивиър се поколеба застанала край завесата в другия край на помещението. После се обърна да види какво бе разстройло нейните ритуали. Стоеше там висока и гола и толкова ужасяваща в бледата си красота, а до нея гол мъж. На вратата на мазето стоеше нейният съпруг, хванал сина си с една ръка и с цветя в другата. Лицевите предпазители на шлема му бяха отворени. Видях лицето му в онзи ужасен миг, а то изглеждаше така като че ли току-що се бе разделил с душата си.
Гуинивиър изчезна зад завесата, дърпайки след себе си Динас и Лавейн. Артур издаде ужасен звук — наполовина боен вик, наполовина стон. Бутна Гуидър назад, пусна цветята, изтегли Екскалибур и се втурна безразсъдно между пищящите голи поклонници, които се разбягаха пред него.
— Хванете всичките! — викнах аз на копиеносците, които тръгнаха след Артур. — Не ги оставяйте да избягат! Хванете ги! — после и аз хукнах след Артур, Нимю също. Артур прескочи черния басейн, прескочи и подиума и в полета си събори една факла. С един замах на Екскалибур помете черната завеса, зад която се бяха скрили Гуинивиър и двамата близнаци.
И замря.
Застанах до него. Бях хвърлил копието си докато тичах през храма и сега държех в ръка Хюелбейн. Нимю бе с мен и щом надникна в малката стая нададе победен вой. Това изглежда беше вътрешното светилище на Изида, и тук, в служба на Богинята, бе Свещения съд на Клидно Ейдин. Свещения съд бе първото нещо, което видях, защото бе поставен върху черен пиедестал, висок до кръста ми, а в стаята имаше толкова много свещи, че Свещения съд със своето злато и сребро сияеше, отразявайки ярката им светлина. В стаята бе толкова светло, защото всички стени с изключение на стената откъм завесата бяха покрити с огледала. Имаше огледала на стените и дори по тавана, огледала, които умножаваха пламъчетата на свещите и отразяваха голотата на Гуинивиър и Динас. В ужаса си, Гуинивиър бе скочила в голямото легло, което изпълваше другия край на стаята, и бе сграбчила една меча кожа в старанието си да скрие бледото си тяло. Динас стоеше до нея, стиснал ръце пред слабините си, а Лавейн ни гледаше предизвикателно.