— Коя е Богинята? — попитах го.
Той завъртя глава и аз натиснах Хюелбейн, потече кръв.
— Коя е Богинята? — попитах го пак.
— Изида — прошепна той. Стискаше глезена, където го ухапа усойницата.
— А кой е Богът? — продължих аз.
— Озирис — отвърна той ужасен.
— А кой ще седне на трона?
Лавейн потрепера и не отговори.
— Това са думите, господарю, които ти не чу — обясних аз на Артур без да свалям Хюелбейн от гърлото на Лавейн. — Но аз ги чух и Нимю ги чу. Кой ще седне на трона? — обърнах се отново към Лавейн.
— Ланселот — каза той тихо, почти без глас. Но Артур го чу, и сигурно вече бе видял под мечата кожа голямата бяла бродерия върху черното одеяло, което покриваше леглото в тази огледална стая. На одеялото бе изобразен морския орел на Ланселот.
Плюх върху Лавейн. Прибрах Хюелбейн. после сграбчих дългата черна коса на силуреца. Нимю вече държеше Динас. Издърпахме ги обратно в храма и аз спуснах черната завеса, за да може Артур и Гуинивиър да останат сами. Гуенхуивач бе видяла всичко и сега се кискаше доволна. Поклонниците и хористките, всички голи, бяха клекнали в единия край на мазето, заобиколени от насочените копия на хората на Артур. Гуидър клечеше ужасен при вратата на мазето.
Зад нас Артур изкрещя само една дума.
— Защо?
И аз поведох убийците на дъщеря си навън под лунната светлина.
На зазоряване все още бяхме в Морския дворец. Трябваше отдавна да сме си тръгнали, защото някои копиеносци бяха успели да избягат от колибите, когато най-накрая рогът на Артур призова конниците от хълма. Тези бегълци щяха да тръгнат на север и да вдигнат под тревога отредите на Ланселот из Думнония. Но Артур сякаш бе неспособен да взима решения. Беше като зашеметен.
Когато зората заля света със светлина, той все още плачеше.
Тогава умряха Динас и Лавейн. Умряха на брега на залива. Мисля, че не съм жесток човек, но тяхната смърт беше много жестока и много мъчителна. Нимю се бе заела с това и всеки път, когато душите им се прощаваха с плътта, тя изсъскваше името на Даян в ушите им. В часа на своята смърт те вече не бяха мъже, езиците им бяха отрязани и всеки имаше само по едно око, а тази милост им бе оказана само, за да могат да видят всяко слеващо мъчение и своя край. Последното, което и двамата видяха бе златният кичур, завързан на дръжката на Хюелбейн, защото така завърших започнатото от Нимю. Близнаците тогава вече не бяха човешки същества, а просто вещи, кървави и треперещи от ужас неща. След като умряха, целунах кичурчето коса, отнесох го до един от мангалите в сводестите галерии и го хвърлих в жаравата, та нито частица от душата на Даян да не остане да се лута по земята. Нимю изгори плитката от брадата на Мерлин. Оставихме телата на близнаците край морето, легнали на лявата си страна и под лъчите на изгряващото слънце долетяха гларуси, за да разкъсат измъчената им плът с дългите си закривени клюнове.
Нимю откри Свещения съд и Съкровищата. Преди да умрат, Динас и Лавейн й разказаха всичко. Оказа се, че Нимю е била права. Именно Моргана бе откраднала Съкровищата и ги бе подарила на Сенсъм, за да го накара да се ожени за нея. А Сенсъм ги бе дал на Гуинивиър. С обещанието за този голям подарък Сенсъм си бе спечелил благоразположението на Гуинивиър преди покръстването на Ланселот в реката Чърн. Когато чух тази история, си помислих, че само ако бях разрешил на Ланселот да стане един от избраниците на Митра, може би нямаше да се случи всичко това. Съдбата е неумолима.
Вратите на храма вече бяха затворени. Нито един от онези, които бяха вътре не можа да избяга. Артур изведе Гуинивиър навън, дълго говори с нея, после се върна сам в мазето с Екскалибур в ръка и цял час остана вътре. Когато се появи, лицето му бе по-студено от морето и сиво като острието на Екскалибур, само дето сега то бе червено от кръв. В едната си ръка Артур носеше златната диадема с рогата, която Гуинивиър бе носила в ролята си на Изида, а в другата стискаше меча.
— Мъртви са — каза ми той.
— Всички ли?
— До един.
Изглеждаше странно спокоен, макар че по ръцете, по ризницата и дори по гъшите пера на шлема му имаше кръв.
— И жените ли? — попитах аз, защото Люнет бе една от поклонничките на Изида. Вече не изпитвах любов към нея, но някога тя беше моя любима и затова ме сви под лъжичката. Мъжете в храма бяха най-красивите копиеносци на Ланселот, а жените бяха придворни на Гуинивиър.