— Всички са мъртви — потвърди Артур почти безгрижно. Бавно тръгна надолу по каменистата централна алея на цветната градина. — Правили са го и други нощи — каза той, — и май доста често. Всички те. Всеки път, когато луната е била подходяща. И са го правели помежду си, всички. С изключение на Гуинивиър. Тя го правела само с Ланселот или с близнаците. — Той потръпна и това бе първата проява на чувства откакто бе излязъл от мазето. — Излиза, че го е правила заради мен. Кой ще седне на трона? Артур, Артур, Артур, но Богинята не ме е одобрила. — Бе започнал да плаче. — Или пък аз съм й се противопоставил прекалено упорито, затова те променили името. Ланселот — замахна той с кървавия меч във въздуха. Гласът му бе пълен с мъка. — От години спи с Ланселот, Дерфел, и ми разправя, че го правела само по религиозни причини! Религиозни причини! Той обикновено бил Озирис, а тя винаги била Изида. И какво друго би могла да бъде? — стигна до терасата и седна на каменната подпорна стена. Загледа се в залива, блеснал под лунната светлина. — Не трябваше всички да убивам — каза той след дълго мълчание.
— Не трябваше, господарю — съгласих се аз.
— Но какво друго можех да направя? Всичко бе толкова мръсно, Дерфел, мръсотия и нищо друго! — отново захлипа. Каза нещо за срама, затова, че мъртвите били свидетели на срама на жена му и на неговия позор, и когато не можеше да говори повече, безпомощно се отдаде на плача. Аз мълчах. На него като че ли му беше все едно дали ще остана с него или не, но аз останах, докато дойде време да отведа Динас и Лавейн на брега на залива, където Нимю се зае да изтръгне душите им.
А сега в сивата зора, Артур седеше празен и изтощен над морето. Диадемата с рогата лежеше в краката му, а шлемът и Екскалибур бяха на пейката до него. Кръвта по меча бе изсъхнала и се бе превърнала в дебела кафява кора.
— Трябва да тръгваме, господарю — казах аз, когато слънцето придаде на морето цвят на метал.
— Любов — мрачно отрони той. Помислих, че не ме е чул.
— Трябва да тръгваме, господарю — повторих.
— За какво?
— За да изпълниш клетвата си.
Той се изплю без да каже нищо. Конете бяха доведени от гората, а Свещения съд и другите Съкровища на Британия бяха опаковани и готови за път. Копиеносците ни гледаха и чакаха.
— Има ли клетва, която да не е нарушена — попита ме мрачно той. — Поне една?
— Трябва да тръгваме, господарю — настоях аз, но той нито мръдна, нито отговори. Затова аз се обърнах и грубо казах през рамо. — Тогава ние ще тръгнем без теб.
— Дерфел! — викна Артур с болка.
— Какво, господарю? — погледнах го аз.
Той се втренчи в меча си и като че ли се изненада от дебелия слой засъхнала кръв по него.
— Жена ми и синът ми са в една от стаите на горния етаж. Доведи ги вместо мен, моля те. Могат да яздат на един кон. И тръгваме — Толкова се стараеше да говори нормално, сякаш това бе просто едно утро като всички останали.
— Да, господарю.
Той се изправи и прибра Екскалибур така както си беше кървав в ножницата.
— А след това — каза той кисело — май ще трябва да възстановяваме Британия, а?
— Да, господарю, ще трябва.
Той се втренчи в мен и усетих, че пак му се доплака.
— Знаеш ли какво, Дерфел?
— Кажи, господарю.
— Животът ми никога няма да бъде същият, нали?
— Не знам, господарю. Просто не знам.
Сълзите отново потекоха по дългите му скули.
— Ще я обичам до последния си ден. Всеки ден, докато съм жив, ще мисля за нея. Всяка нощ преди да заспя, ще я виждам, и всяка сутрин ще откривам, че я няма. Всеки ден, Дерфел, и всяка нощ и всяко утро до последния миг в живота си.
Той вдигна шлема с перата, опръскани с кръв, остави рогата от слонова кост и тръгна с мен. Аз доведох Гуинивиър и сина й и ние поехме на път.
Морският дворец остана в ръцете на Гуенхуивач. Тя живя в него сама, с размътения си разсъдък, заобиколена от кучета и от великолепните съкровища, които се рушаха навсякъде около нея. Тя стоеше на прозореца и чакаше Ланселот, защото бе сигурна, че някой ден нейният господар ще дойде да живее с нея край морето в двореца на сестра й, но нейният господар никога не дойде. Съкровищата били окрадени. Дворецът започнал да се руши, а Гуенхуивач умряла в него или поне така чухме. А може и още да живее там и да чака мъжът, който никога не идва.