— И виж какво стана със страната — отвърна мрачно Нимю. Повървяхме няколко крачки мълчаливо. После тя въздъхна. — Гуинивиър през цялото време е била права, Дерфел. Артур трябваше да бъде крал. Тя знаеше това. Искаше го. Щеше дори да се задоволи с това, защото ако беше крал, тя щеше да бъде кралица, а това щеше да й даде толкова власт, колкото й бе нужна. Но твоят скъп Артур не искаше да седне на престола. Толкова възвишен! Всички тия свещени клетви! И какво искаше той? Да бъде земеделец. Да живее като теб и Сийнуин — щастлив дом, деца, смях — в нейните уста тази неща звучаха смешно. — Как мислиш, такъв живот щеше ли да задоволява Гуинивиър? Само мисълта за подобно нещо я отегчаваше! А Артур винаги е искал само това. Тя е дама с остър и бърз ум, а той иска да я превърне в дойна крава. Чудно ли ти е, че е потърсила други вълнения?
— В разврата ли?
— О, не ставай глупак, Дерфел. Аз да не би да съм развратница като съм спала с теб? — Стигнахме дърветата, Нимю зави на север и навлязахме между ясени и брястове. Копиеносците ни последваха все така безмълвно. Мисля, че и в кръг да ги бяхме водили, безропотно щяха да вървят след нас — бяха онемели от ужасите, видяни тази нощ. — Е, нарушила била брачната клетва — продължи Нимю, — да не мислиш, че е първата? Или пък смяташ, че това я превръща в курва? Ако е така, значи Британия е пълна с курви. Тя не е курва, Дерфел. Тя е силна жена, надарена с бърз ум и красота, а Артур обичаше красотата й, но не искаше да използва ума й. Не я остави да го направи крал и затова тя се обърна към тая нейна смешна религия. И всичко, което Артур можа да направи, бе да й обяснява колко щастлива щяла да бъде, когато той закачи Екскалибур на някой пирон и започне да отглежда добитък! Направо е за смях. И понеже на Артур никога нямаше да му дойде на ум да изневерява на жена си, той никога не се усъмни във верността на Гуинивиър. Всички се съмнявахме, но не и Артур. Той все си мислеше колко съвършен е бракът му, а през цялото време докато е бил далеч от дома, красотата на Гуинивиър е привличала мъжете, както мършата привлича мухите. А тези мъже бяха хубави, умни, мъже, които искат власт. Един от тях бе красив мъж, ламтящ за цялата власт, която може да получи и Гуинивиър реши да му помогне. Артур искаше краварник, а Ланселот искаше да бъде Велик крал на Британия — предизвикателство много по-интересно за Гуинивиър от отглеждането на крави или бърсането на наакани бебета. А тази идиотска религия насърчаваше амбициите й. Да раздава тронове! — Нимю се изплю. — Тя не спеше с Ланселот, защото е курва, велики глупако, спеше с него, за да го направи Велик крал.
— А с Динас? — попитах аз. — Ами с Лавейн?
— Те са били нейни жреци. Те са й помагали, а в някои религии, Дерфел, мъжете и жените се съвкупляват, защото това е част от култа. И защо не? — ритна тя някакъв камък, който се търкулна и се скри в треволяка. — А повярвай ми, Дерфел, тия двамата бяха хубави мъже. Знам, защото аз им отнех красотата парче по парче, но го направих не заради това, което са правили с Гунивиър, а заради това, което направиха на дъщеря ти — Нимю замълча и тръгна замислена. — Не презирай Гунивиър — каза ми тя след млако. — Не я презирай задето се е почувствала отегчена. Презирай я, ако трябва, затова, че открадна Свещения съд и бъди благодарен, че Динас и Лавейн не успяха да отключат силата му. Той все пак е поработил за Гуинивиър. Всяка седмица се е къпала в него и затова не остаряваше.
Зад нас се чуха стъпки и ние се обърнахме. Беше Артур — искаше да ни настигне. Все още изглеждаше замаян, но в последните няколко минути сигурно бе осъзнал, че сме се отклонили от пътя.
— Къде отиваме? — попита той.
— Да не искаш гарнизонът във Виндокладия да ни види? — попита на свой ред Нимю, посочвайки отново дима от огньовете.
Той не отговори, а се втренчи в пушека като че ли никога не бе виждал такова нещо. Нимю ме погледна и вдигна рамене пред явната му неспособност да разсъждава.
— Ако искаха да се бият — каза Артур, — досега да са тръгнали да ни търсят. — Очите му бяха зачервени и подпухнали, а косата му като че ли бе побеляла повече, но може и да съм си въобразил. — Ти какво щеше да направиш, ако беше на мястото на врага? — попита ме той. Нямаше пред вид жалкия гарнизон във Виндокладия, но не искаше да споменава името на Ланселот.
— Щях да се опитам да ви вкарам в капан, господарю.
— как? Къде? — попита той раздразнен. — На север, нали? Оттам е най-прекият път, по който можем да стигнем до приятели, и всички знаят това. Затова ние няма да вървим на север — Артур ме погледна като че ли ме вижда за първи път. — А ще отидем да им прережем гърлата, Дерфел — заяви той свирепо.