— Приличам ли на християнин, господарю?
— Приличаш на баща си — плешив и грозен — подразних го аз.
Дванадесетте мъже носеха мечове под расата си, но не можеха да вземат копия. Махнахме върховете на копията им и те взеха дебелите дръжки — това също можеше да се използва като оръжие. Обръснатите им чела изглеждаха по-светли от кожата на лицата им, но с помощта на качулките си щяха да минат като монаси.
— Вървете — каза им Артур.
Каер Кадарн нямаше военна стойност, но като място, символизиращо кралската власт в Думнония, неговата стойност е неизчислима. Знаехме, че само заради това старата крепост ще бъде здраво охранявана и че нашите дванадесет фалшиви монаси ще имат нужда от голям късмет и много смелост, за да измамят гарнизона и да ни отворят портите на града. Нимю ги благослови, те прехвърлиха билото и тръгнаха надолу един подир друг. Дали защото носехме Свещения съд, или просто поради късмета, който Артур обикновено имаше по време на война, но нашият номер мина. Двамата с Артур лежахме в топлата трева на билото и наблюдавахме как Исса и неговите хора се хлъзгаха и препъваха по опасния западен склон на хълма Пен, после прекосиха просторните пасбища и се изкачиха по стръмната пътека, която водеше към източната порта на Каер Кадарн. Трябваше да се престорят на бегълци, измъкнали се от нападение на Артуровите конници. Стражите изглежда им повярваха, защото им отвориха портата. Исса и хората му избиха доверчивите часовои и взеха копията и щитовете им, за да могат да защитават отворената врата. Християните никога не простиха на Артур и тази хитрост.
Артур се качи на гърба на Ламрей веднага щом портата на Каер Кадарн бе овладяна.
— Хайде! — викна той и двадесетте конника пришпориха животните си. Прехвърлиха билото и се спуснаха по стръмния тревист склон. Десет от тях последваха Артур до самата крепост, а другите заобиколиха в галоп хълма, за да отрежат пътя за бягство на всеки, който би искал да напусне Каер Кадарн от западната порта.
Тръгнахме и ние след конниците. Ланвал трябваше да пази Гуинивиър, затова се придвижваше по-бавно, но моите хора се спуснаха стремглаво по склона, след това по каменната пътека нагоре по хълма на Каер Кадарн към портата, където чакаха Исса и Артур. Гарнизонът обаче не оказа никаква съпротива след като стана ясно, че не може да разчита на крепостната стена. Той се състоеше от петдесет копиеносеца, повечето сакати ветерани или младоци, но спокойно можеха да защитават града, ако трябваше да го щурмуваме с нашия малък отряд. Малцината, които се опитаха да избягат, бяха бързо заловени от конниците ни и върнати обратно. Исса и аз отидохме до западната порта, смъкнахме знамето на Ланселот и на негово място издигнахме мечката на Артур. Нимю изгори отрязаната коса, после плю върху ужасените монаси, които живееха тук, за да ръководят строителството на голямата църква на Сенсъм.
Тези монаси, които показаха по-голямо желание за съпротива от гарнизона, вече бяха изкопали основите на църквата, а за укрепването им бяха домъкнали големите скални късове от каменния кръг на върха на хълма. Стените на залата за угощения вече бяха полуразрушени — монасите използваха гредите за стените на своята църква с форма на кръст.
— Ще гори чудесно — весело отбеляза Исса, потърквайки обръснатото си чело.
На Гуинивиър и на сина й не бе разрешено да се настанят в замъка. Предоставиха им най-голямата колиба на хълма. Там живееше семейството на някакъв копиеносец, но те освободиха жилището и на Гуинивиър й бе заповядано да се настани там. Тя погледна леглото — купчина слама от ръж, видя паяжините между покривните греди и потръпна. Ланвал постави копиеносец на вратата и се загледа към един от конниците на Артур, повлякъл командващия на гарнизона, заловен при опита си да избяга от Каер Кадарн.
Този командващ бе Лохолт — единият от близнаците на Артур, които съсипаха живота на майка си Айлийн и винаги бяха против баща си. Сега Лохолт, приел Ланселот за свой господар, вървеше, влачен за косата, към баща си.
Лохолт падна на колене. Артур дълго го гледа, после безмълвно си тръгна.
— Татко! — викна Лохолт, но Артур не се обърна.
Мина покрай редицата от пленици. Някои от тях позна, защото преди време бяха служили при него, другите бяха белги, дошли от старото кралство на Ланселот. Белгите бяха деветнадесет. Отведохме ги при строежа на църквата и ги екзекутирахме. Беше сурово наказание, но Артур не беше в настроение да проявява милосърдие към мъже, нахлули в страната му. Той заповяда на моите хора да ги убият и те ги убиха. Монасите протестираха, жените и децата на пленниците пищяха срещу нас, докато заповядах да ги отведат до източната порта и да ги изхвърлят навън.