Защото такъв беше Свещеният съд на Клидно Ейдин. И именно Свещеният съд разби мечтите на хората.
А Артур, при цялата си практичност, беше просто един мечтател.
В Каер Сус дърветата се прощаваха с лятото, обагрили короните си с първите жълти листа.
Пътувах на север заедно с Кунеглас и неговата победена войска и затова бях единствения думнонец, който присъстваше на погребението на крал Горфидид. Тялото му беше изгорено на хълма Долфоруин. Видях пламъците от погребалната клада как протягаха дългите си пипала към черната нощ, докато душата на Горфидид отлиташе към Отвъдния свят. Кладата беше заобиколена от два реда поуиски копиеносци. Те държаха пламнали факли и ги размахваха в такт с Погребалната песен на Бели Маур. Дълго пяха, а гласовете им ехтяха, отразени от далечните хълмове, сякаш пееше цял хор духове. Имаше толкова печал в Каер Сус. Толкова много жени в страната бяха станали вдовици, толкова много деца — сираци, а на сутринта, след като бяха изгорени останките на краля и над кладата все още се виеше дим, пристигна новината за падането на Рате и мъката стана още по-голяма. Рате беше голяма крепост на източната граница на Поуис, която Артур беше предал на саксите, за да си осигури мир с тях, докато воюва срещу Горфидид. В Поуис още никой не знаеше за това предателство и аз предпочетох да не им казвам.
Три дни не видях Сийнуин. Толкова траеше траурът за Горфидид. Нито една жена не дойде при погребалната клада. Вместо това жените в поуиския кралски двор се облякоха в черно и се затвориха в женските покои. Оттам не се чуваше никаква музика. Слугините носеха само вода за пиене, а единствената храна, която сервираха, беше сух хляб и рядка овесена каша. Навън воините на Поуис се събраха за провъзгласяването на новия крал и аз, следвайки заповедите на Артур, се опитах да разбера дали някой оспорва правото на Кунеглас върху престола, но принцът нямаше нито противници, нито съперници.
Когато трите траурни дни изтекоха, вратата на женските покои се отвори. Появи се една слугиня и пръсна седефче на прага и по стъпалата. Миг по-късно дим заизлиза на талази от вратата и ние разбрахме, че жените изгаряха бельото и завивките от брачното ложе на стария крал. Пушек излизаше не само от вратата, но и от прозорците и едва когато той се разнесе, Хелед, сега кралица на Поуис, слезе по стъпалата да коленичи пред своя съпруг Кунеглас, кралят на Поуис. Тя беше облечена с бяла ленена рокля и когато Кунеглас й помогна да се изправи, калта бе оставила грозни следи там, където Хелед беше коленичила. Кралят целуна своята съпруга и я поведе обратно към замъка. Загърнатият в черна пелерина главен друид на Поуис, Иорует, последва Кунеглас в женските покои. Отвън, край дървените стени на замъка, останаха облечените в желязо и кожа оцелели воини на Поуис. Стояха и чакаха.
Стояха така, докато един детски хор запя любовния дует на Гуидиън и Аранрод, Песента на Райънън, а след това и целия дълъг Марш на Гофанон към Каер Идиън. Едва когато тази песен свърши, Иорует, облечен сега с бяло наметало, излезе, хванал с ръка своя черен жезъл, увенчан с метличина, и обяви, че траурните дни най-сетне бяха изтекли. Воините нададоха радостни възгласи, разтуриха редиците си и тръгнаха да търсят своите жени. На сутринта Кунеглас трябваше да бъде провъзгласен за крал на хълма Долфоруин и ако някой искаше да се противопостави на неговото право да управлява Поуис, щеше да има тази възможност по време на церемонията. Аз пък щях да имам възможност да зърна Сийнуин за първи път след битката.
На следващия ден, докато Иорует извършваше ритуалите по провъзгласяването, аз бях впил очи в Сийнуин. Тя стоеше и наблюдаваше брат си, а аз я гледах и се чудех как е възможно една жена да бъде толкова красива. Сега съм стар и може би старческата ми памет преувеличава красотата на Сийнуин, но не вярвам. Тя не случайно беше наричана „серен“ — звездата. Тя беше средна на ръст, но много слаба и това й придаваше крехък вид. По-късно разбрах, че тази крехкост е измамна, защото Сийнуин, освен всичко друго, притежаваше желязна воля. И тя беше руса като мен, но нейната коса беше светлоруса и блестеше като слънце, а моята по-скоро имаше цвят на мръсна слама. Очите й бяха сини, държеше се скромно, а лицето й беше сладко като меда на дивите пчели. В онзи ден Сийнуин носеше синя ленена рокля, украсена по ръбовете със зимна хермелинова кожа — сребристобяла с черни петна. Тя беше облечена в същата рокля в деня, когато докосна ръката ми и прие моята клетва. Веднъж улови погледа ми и тъжно ми се усмихна. Тогава, кълна се, сърцето ми спря да бие.