Ерих Мария Ремарк
Врагът
Когато попитах моя училищен другар лейтенант Лудвиг Брейер кой е най-живият му спомен от войната, очаквах да чуя за Вердюн, Сома или Фландрия, защото той е бил и на трите фронта през най-лошите месеци. Вместо това обаче той ми разказа следното:
Може би не най-живото, но най-трайното от всичките ми впечатления започна с това, че бяхме оставени на спокойствие в едно малко френско село, далеч зад фронтовата линия. Беше ужасен период, когато артилерийският огън беше особено интензивен и ние бяхме изтеглени, защото бяхме претърпели големи загуби и трябваше отново да съберем сили.
Беше прекрасна августовска седмица, библейско лято, и то ни замайваше главите като тежкото златно вино, което веднъж бяхме намерили в един килер в Шампан. Бяхме се изчистили от въшките; някои от нас си бяха намерили чисто бельо, другите си попарваха старателно ризите на един малък огън; навсякъде цареше атмосфера на чистота — чиято магия познава само закъкралият от мръсотия войник — щастливи като в ония далечни дни на мира, когато още като дете се къпех в голямата вана, а майка ми донасяше чисти дрехи от шкафа, които миришеха на нишесте, неделя и сладки.
Ти добре знаеш, че не говоря празни приказки, като ти казвам, че в тоя късен августовски следобед през тялото ми премина такова едно силно и сладостно чувство.
Войниците имат съвсем друго отношение към природата, за разлика от останалите хора. Хилядите забрани, ограничения и принуди отпадат при трудното и страшно съществуване на ръба на смъртта; и в минутите и часовете на затишие, в дните на покой понякога изниква мисълта за живота, простият факт, че още съществуваш, че си преминал и през това, радостта, че можеш да виждаш, да дишаш и да се движиш спокойно.
Поле, огряно от вечерното слънце, сините сенки на гора, шумоленето на топола, ясните звуци на течащата вода бяха една неописуема радост; но дълбоко вътре, като камшик, като шило, беше острата болка на съзнанието, че всичко това ще отмине само за няколко часа или дни и отново ще трябва да го заменят сухите пейзажи на смъртта. И това чувство, така особено изплетено от щастие, болка, меланхолия, тъга, копнеж и безнадеждност, беше нормалното състояние на войника в почивка.
След вечеря излязохме с няколко другари за малко извън селото. Не приказвахме много; за пръв път от седмици насам бяхме напълно доволни и се топлехме от косите слънчеви лъчи, които ни грееха в лицата. Така стигнахме до една малка сива промишлена постройка в средата на голям ограден участък, около който бяха разставени постове. Дворът беше пълен с пленници, които чакаха транспорт за Германия. Постовите ни пуснаха да влезем без проблеми и вътре можехме да се огледаме. Там имаше няколкостотин французи. Те седяха или лежаха, пушеха, говореха и дремеха. Това ми отвори очите. Дотогава имах само кратки, повърхностни впечатления — отделни и накъсани — за мъжете, които държаха вражеските окопи. Каска, може би, която е рискувала да се покаже за момент над ръба на бруствера; ръка, която е хвърляла нещо и пак се е скривала; парче сиво-син плат, фигура, скачаща във въздуха — почти абстрактни неща, които се криеха зад вражеския огън, зад гранати и бодлива тел.
Тук за пръв път виждах пленници, и то много, седящи, лежащи, пушещи — французи без оръжия.
В началото се шокирах, но после се засмях на самия себе си. Шокирало ме беше това, че те бяха хора като самите нас. Но самият факт, бог ми е свидетел, че изобщо не се бях замислял за това, беше достатъчно забележителен. Французи? Това бяха врагове, които трябва да бъдат убивани, защото искат да разрушат Германия. Но през оная августовска вечер ми се изясни това гибелно тайнство, наречено магията на оръжията. Оръжията преобразяват хората. И тези безвредни другари, заводски работници, помощен персонал, търговци, учащи, които сега седяха наоколо така тихо и отпуснато, само ако имаха оръжия, моментално биха станали отново врагове.
Първоначално те не са били врагове; чак след като са получили оръжия са станали такива.
Това ме накара да поразсъждавам, макар добре да знаех, че моята логика не е съвсем правилна. Но на мен ми се струваше, че оръжията бяха тези, които ни принуждаваха да воюваме. Имаше толкова много оръжия в света, че в крайна сметка те бяха надделели над хората и ги бяха превърнали във врагове…
И доста по-късно, във Фландрия, наблюдавах пак същото: по време на самия бой, хората не служеха практически за нищо. В своята ярост оръжията стреляха сами едни срещу други. Човек имаше чувството, че и тогава, когато всичко помежду оръжията е вече мъртво, оръжията ще продължат сами до тоталното унищожение на света. Но тук, в двора на фабриката, виждах само хора като нас. И за пръв път осъзнах, че се бия срещу хора; хора, които също като нас бяха омагьосани от тежки думи и оръжия; хора, които имаха жени и деца, родители и професии, и които сигурно сега — ако възбудата ми беше стигнала до тях — щяха да се оглеждат също като мен и да се питат: „Братя, ама какво правим тук? Какво става?“