Няколко седмици след това пак имаше затишие. Френската линия доближи доста нашата, но позициите ни бяха добре укрепени и като се изключи това, бих казал, че нищо не се случваше. Точно в 7 всяка сутрин артилериите си разменяха няколко изстрела за поздрав; по обед имаше още по един малък салют, а вечер — обичайната благословия. Припичахме се на слънцето пред землянката и дори рискувахме докато спим през нощта да си събуем ботушите.
Един ден внезапно от другата страна на ничията земя над бруствера се появи щит с надпис: „Attention!“ Можеш да си представиш как изумено се взирахме. Най-накрая решихме, че искат само да ни предупредят, че ще има особен артилерийски огън, извън обичайната програма; и така вече бяхме в готовност при звука от първия изстрел да изчезнем в землянките.
Но всичко остана спокойно. Щитът изчезна. Няколко секунди по-късно се появи високо вдигната лопата, на металната част на която можехме да различим закрепена голяма кутия цигари. Един от нашите другари, който имаше известно понятие от езика, надраска с вакса за обувки думата „Compris“ на гърба на една чанта за карти.
Вдигнахме високо чантата.
От другата страна разлюляха насам-натам цигарената кутия. И ние разлюляхме по същия начин нашата чанта. Тогава се появи едно парче бял плат. Грабнахме ризата от коленете на Бюлер, който точно я чистеше от въшките, и я размахахме.
След известно време белия плат от другата страна се надигна и се появи една каска. Ние така усърдно махахме с ризата, че всички въшки трябва да бяха изпадали. Протегна се ръка, държаща пакет. И тогава един мъж бавно се закатери през бодливата тел; той лазеше към нас на четири крака, от време на време махаше с една носна кърпа и възбудено се смееше. Някъде по средата на ничията земя той се спря и остави пакета си. Посочи го няколко пъти, кимна, засмя се и запълзя обратно. Това ни хвърли в необичайна възбуда. Приличаше на почти детско чувство, да вършиш нещо забранено, чувството да се подиграеш някому, и простото желание да се добереш до хубавите неща, които лежаха пред нас, беше един дъх свобода, независимост, триумф над целия механизъм на смъртта. Имах същото чувство, когато стоях сред пленниците, като че ли нещо човешко беше разбило самата представа за „врага“ и аз исках да дам моя принос към тоя триумф.
Трескаво издирихме и събрахме няколко подаръка, наистина мизерни неща, защото ние имахме далеч по-малко за подаряване, в сравнение с другарите отсреща. После пак дадохме нашите сигнали с ризата и веднага получихме отговор. Бавно се надигнах. Главата и раменете ми бяха открити. Мога да ти кажа, че това беше ужасно страшна минута, да стоя там така незащитен, открит над бруствера.
Тогава запълзях напред; и тогава мислите ми напълно се промениха, като че ли те бяха загинали по пътя. Бях запленен от тая забележителна ситуация; чувствах как в мен се надига силен изблик на всеобхватна радост; щастлив и засмян тичах пъргаво на четири крака. Така изживях един прекрасен момент на мир, отделен, личен мир, мир с целия свят.
Оставих моите неща, взех другите и запълзях обратно. В този момент мирът се срина. Отново чувствах как стотици дула се насочват в гърба ми. Обхвана ме ужасен страх и ме обля студена пот. Но стигнах до окопа невредим и там потънах, останал без дъх.
На следващия ден вече бях посвикнал с нещата; постепенно опростихме процедурата, така че не излизахме един след друг, а едновременно изпълзявахме от окопите. Пълзяхме насреща си като две пуснати от каишките си кучета и си разменяхме подаръците.
Когато се видяхме за пръв път лице в лице се усмихнахме плахо един на друг. Другарят беше млад като мен, сигурно 20-годишен. По лицето му можеше да се види колко му допадаше тая игра. „Bonjour, camerade“, каза той, но аз бях толкова смаян, че само повторих и потретих „Bonjour, bonjour“, кимнах и бързо се обърнах. Бяхме си уговорили определен час за срещите и така беше отпаднало предишното даване на знаци, защото и двете страни спазваха неписания мирен договор. Един час по-късно ние пак стреляхме едни срещу други, както преди. Един път другият другар ми подаде ръка и се здрависахме. Това вече беше забавно.
По това време подобни неща се бяха случвали и на други места по фронта. Главното командване ги беше надушило и вече беше издадена заповед, абсолютно забраняваща подобно поведение.