И двамата бяха с нови камуфлажни униформи с „подобрен“ пустинен десен — на големи кафяви петна, — войниците му казваха шоколадов десерт. В тях изглеждаха също така неуместно, както и в горските камуфлажки. Приличаха на ротарианци. Васел беше плешив, както го бях запомнил, а Кумър носеше очила.
Те вдигнаха глави и ме погледнаха.
Поех си дълбоко дъх.
Висшестоящи офицери.
Полицейски тормоз.
Може ти да се окажеш в затвора вместо тях.
— Генерал Васел — казах аз — и полковник Кумър. Арестувани сте за нарушения на дисциплинарния устав и за подбудителство на трети лица към извършване на убийство.
Млъкнах и зачаках реакция.
Нямаше такава. Никой от тях не проговори. Бяха се примирили със съдбата си. Сякаш от самото начало бяха очаквали този момент. Сякаш през цялото време бяха знаели, че рано или късно ще се случи. Издишах въздуха от дробовете си. Всеки човек реагира на лошата новина горе-долу по един и същи начин. В нормалната реакция се редуват обида, гняв, отричане, примирение. Но двамата явно вече бяха минали през първите три. Личеше си. Бяха стигали края на процеса, останала им бе само последната фаза: примирението.
Дадох знак на Съмър да довърши формалностите. Дисциплинарният устав предвиждаше сложна процедура с всякакви указания, съвети и предупреждения към задържания. Съмър ги изреди много по-добре, отколкото бих се справил аз. Гласът й беше ясен, държането стегнато и професионално. Васел и Кумър мълчаха. Никакви гневни закани, никакви молби, никакви уверения в невинност. Само кимаха послушно където трябваше. Станаха от креслата си, без да им се казва.
— Белезници? — запита ме Съмър.
Кимнах.
— Разбира се. И ги качвай на хъмъра. Прекарай ги пеша по плаца. Нека всички да ги видят. Те са позор за армията.
Един от танкистите ми обясни как да стигна до стрелбището и аз взех хъмъра на Франц, за да прибера Маршъл. Той трябваше междувременно да е заел наблюдателна позиция в една барака до неизползвана танкова мишена, която ми бе описана като бракуван танк „Шеридан“, доста пострадал от стрелбите. Самата барака трябвало да бъде по-запазена и да се вижда от танка. Човекът ми каза да вървя по отъпканата пътека, за да не настъпя неизбухнал снаряд или пустинна костенурка. Ако настъпех снаряд, щях да загина. Ако сгазех костенурка, щях да си навлека наказание от Министерството на вътрешните работи.
Точно в девет и трийсет тръгнах от главната сграда на базата, сам. Не ми се чакаше Съмър. Тя беше още заета с Васел и Кумър. Чувствах се така, сякаш наближавах края на едно дълго пътуване, и исках само всичко да свърши. Взех назаем пистолет, по нещо ми подсказваше, че не постъпвам разумно.
23
Форт Ъруин притежаваше достатъчно обширен периметър от пустинята Мохаве, за да наподобява с нужната правдоподобност безкрайните пустини на Близкия изток или — ако се абстрахирахме от жегата и пясъка — необятните степи на Източна Европа. Ето защо сградите на базата отдавна се бяха загубили в далечината, а аз още не бях изминал и една десета от разстоянието до обещания танк „Шеридан“. Около мен беше необозрима пустош, сред която дори хъмърът изглеждаше като микроскопична прашинка. Беше януари и над пясъка още не трептеше мараня, но от сутринта беше порядъчно топло. За охлаждане използвах това, което в казармения фолклор е известно като „климатик тип 2–60“, което означаваше два отворени прозореца и постоянна скорост от шейсет километра в час.
След цял час каране още не бях намерил бараката. Танковото стрелбище сякаш нямаше край. Ъруин беше един от най-големите военни полигони в света. Този факт се виждаше и с просто око. Може би Съветите имаха някъде още по-голям, но това по-скоро би ме изненадало. Сигурно Уилард можеше да хвърли светлина по въпроса. Усмихнах се на себе си и продължих да карам. Преминах някакво било и пред мен се разкри пуста долина. С малка точка на хоризонта. Може би това най-после беше въпросната барака. И с облак прах на седем-осем километра на запад — приличаше на придвижваща се танкова колона.
Придържах се към отъпкания коловоз. Карах точно с шейсет. Зад мен като огромна опашка се вдигаше прах. През прозорците влизаше горещ въздух. Долината беше около пет километра широка. Малката точка на хоризонта се превърна в петънце, после продължи да нараства. След километър и половина различих два отделни силуета. Старият танк отляво и бараката отдясно. След още километър и нещо силуетите станаха три — старият танк отляво, бараката отдясно и хъмърът на Маршъл по средата. Беше паркиран западно от сградата — там, където сутрин падаше сянка. Танковата мишена приличаше на онези пригодени съоръжения, които бях виждал в базата на XII корпус в Германия. Бараката всъщност се оказа проста квадратна постройка от сгуробетонни тухли, с големи продълговати дупки вместо прозорци. Без стъкла. Танкът беше стар М551 „Шеридан“, който представляваше олекотена бойна машина с алуминиева броня, първоначално замислена като разузнавателен бронетранспортьор. Тежеше около четвърт от масата на „Ейбрамс“ и представляваше добър пример за онова, в което хора като подполковник Саймън съзираха бъдещето на сухопътните войски. Аз бях виждал подобни танкове в действие с някои от нашите въздушнопреносими дивизии. Не беше лоша машина, но този екземпляр изглеждаше почти напълно съсипан. Върху него бяха сковани от шперплат фалшиви обшивки, с които наподобяваше съветски танк от предишното поколение. Какъв смисъл имаше да обучаваме наши момчета да стрелят по нещо, което другите ни момчета още ползваха!