Проблемът беше в дупките в сгуробетона, които служеха за прозорци на останалите три стени. Бяха достатъчно големи, за да се провре през тях човек. Дори едър мъж като Маршъл. Можеше да излезе от западната страна и да се добере до хъмъра си. Или от източната и да задигне моя. Военните автомобили нямат ключ за запалването. Имат големи червени бутони тъкмо за такива случаи, когато някой трябва да се метне на джипа и да отпраши като Уайът Ърп от Додж Сити. А пък аз не можех да наблюдавам едновременно западната и източната страна на бараката. Не и от относително защитена позиция.
Но трябваше ли ми изобщо защитена позиция?
Дали Маршъл беше въоръжен?
Сетих се как да проверя.
Никога не се доверявай на оръжие, което не си изпитал сам.
Прицелих се в центъра на желязната врата и дръпнах спусъка. Беретата работеше. И то твърде добре. Цевта проблесна и изтрещя, оръжието подскочи в ръцете ми, желязната врата отекна като гонг. В средата й се появи лъскав кратер.
Изчаках да заглъхне ехото.
— Маршъл! — извиках аз. — Оказваш съпротива при арест. Затова ще дойда оттатък и ще започна да стрелям през отворите в стената. Или някой куршум ще те убие, или някой рикошет ще те нарани. Ако искаш да престана, просто излез с вдигнати ръце.
Отвътре отново се чу припукване на радиостанция, последвано от електростатичен шум.
Тръгнах да заобикалям бараката откъм запад. Стъпвах бързо, силно приведен. Ако беше въоръжен, щеше да стреля, но нямаше да ме улучи. Ако имах право да избирам убиеца си, без колебание бих се спрял на някой учен специалист по стратегическо планиране. От друга страна, той се бе справил сравнително добре с Карбоун и с Брубейкър. Така че аз разширих леко радиуса, за да мога, ако се наложи, да се скрия зад неговия хъмър. Или зад стария „Шеридан“.
По средата на обиколката спрях и стрелях. Нямаше смисъл да му обещавам нещо и после да наруша обещанието си. Но се целех високо в прозореца, за да може, ако куршумът все пак го удари, преди това да е рикоширал от две стени и от тавана. Така щеше до голяма степен да е загубил кинетичната си енергия и да не го нарани сериозно. Деветмилиметровият патрон „Парабелум“ беше качествен боеприпас, но не притежаваше магически свойства.
Застанах зад предния капак на хъмъра. Облегнах пистолета върху горещия метал. Камуфлажната боя беше грапава, сякаш примесена с пясък. Прицелих се в бараката. Стрелях повторно, като отново се целех високо в прозореца.
— Маршъл! — извиках. — Ако желаеш да се самоубиеш чрез застрелване от полицай, нямам нищо против.
Никакъв отговор. Бях изстрелял общо три патрона. Оставаха ми още дванайсет. Ако беше умен, Маршъл щеше просто да легне на пода и да ме остави да си гърмя. Всички траектории щяха да са стръмно нагоре заради падинката, в която се намирах, и заради издадените первази на прозорците. Можех да се надявам да го раня с някой рикошет от тавана или от стената зад гърба му. Но рикошетите не са билярдни топки и е трудно да се предвиди накъде ще се отплеснат.
Забелязах движение в прозореца.
Беше въоръжен.
И то не с пистолет. Видях как към мен се насочва дулото на тежкокалибрена гладкоцевна пушка. Дулото беше черно. И широко като водосточна тръба. Приличаше на „Итака МАГ–10“. Хубаво оръжие. Ако ви трябва гладкоцевна пушка, трудно ще намерите по-добра. Викаха й „бариерата“, понеже с един изстрел спираше обикновено превозно средство без броня. Залегнах зад двигателя на хъмъра колкото се може по-ниско.
Откъм бараката отново се чу припукване на радиостанция. Отговорът беше съвсем кратък, придружен с много електростатичен шум, и не различих самите думи, но по ритъма и интонацията беше нещо между въпрос и молба от четири срички. Нещо като: Потвърдете! Сякаш от отсрещната страна бяха получили неочаквана команда и искаха да се уверят, че са чули правилно.
Въпросът молба се повтори: Потвърдете! След което отново чух гласа на Маршъл. Едва доловим отговор, също от четири срички. Със струпване на звучни съгласни по средата. Звучеше като: Потвърждавам.