— По дяволите! Може просто да изчакват. Може да са се подготвили и утре във Вашингтон, в присъствието на адвокатите си, да направят обвиненията ни на пух и прах. Да съсипят кариерите ни. Да ни поставят на място. Може да кроят отмъщение.
Поклатих отново глава.
— В какво ги обвиних аз?
— В подбудителство към извършване на убийство.
Кимнах.
— Но мисля, че те не ме разбраха.
— Каза им го на чист английски.
— Разбраха думите, но не и контекста. Аз говорех за едно, а те си помислиха, че имам предвид друго. Което няма нищо общо със случая. Признаха се за виновни по погрешно обвинение, Съмър. По обвинение, за което знаят, че има неопровержими доказателства.
Тя мълчеше.
— Дневният ред — казах аз. — Той е още там. Не са успели да си го върнат. Карбоун ги е измамил. Когато са отворили куфарчето на магистралата, дневният ред не е бил в него. Той им го е задигнал.
— Къде е тогава?
— Сега ще ти покажа — казах аз. — Затова се върнахме. За да можем да го използваме утре. Като компенсация за доказателствата, които липсват.
Слязохме от колата, пресякохме паркинга до входа на някогашния затвор и влязохме. Вътре се чуваше обичайното хъркане на множество спящи мъже. Въздухът беше спарен. Преминахме по няколко коридора, завихме няколко пъти и се озовахме пред стаята на Карбоун. Беше празна, на вид изглеждаше, както я бяхме видели предишния път. Влязох и запалих лампата. Пристъпих към леглото. Протегнах ръка към стелажа. Прокарах пръсти по гърбовете на книгите. Извадих големия илюстрован албум за концерта на „Ролинг Стоунс“. Разтворих го и го разтърсих.
На леглото изпадна дневен ред от четири страници.
Спогледахме се.
— Брубейкър му е казал да го скрие — обясних аз.
Вдигнах го от леглото и го подадох на Съмър. Угасих лампата и излязох обратно в коридора. И там се озовах лице в лице с младия сержант с брадата и тена. Беше по боксерки и тениска. Бос. По дъха му се усещаше, че допреди няколко часа се е наливал с бира.
— Я гледай — каза той — кой ни е дошъл на гости…
Не отговорих.
— Събудихте ме с приказките си — каза той. — И с това палене на лампи посред нощ.
Не отговорих. Той надникна в стаята на Карбоун.
— Какво, връщаш се на местопрестъплението ли?
— Той не е умрял тук.
— Знаеш какво имам предвид.
Той се усмихна и видях как ръцете му се свиха в юмруци. Изпреварих го и с левия си лакът го приковах към стената. Черепът му издумка по бетона, младежът подбели очи. Без да свалям ръката си от гръдния му кош, аз забих лакът в левия му бицепс, а с пръстите на дясната си ръка го стиснах за десния. Така не можеше да мърда. Облегнах се с цялата си тежест на него, докато почна да губи дъх.
— Имам една молба към теб — казах. — Тази седмица всеки ден чети вестника.
После със свободната си ръка бръкнах в джоба на куртката и извадих патрона. Същия, който той бе занесъл на сержантката. С името ми, изписано върху него. Хванах го с два пръста в основата на гилзата. На слабата светлина от коридора проблесна като златен.
— А сега гледай — казах аз. После вдигнах патрона пред очите му и го заврях докрай в носа му.
Сержантката ми си беше на бюрото. Беше направила кафе. Налях две чаши и ги занесох в кабинета си. Съмър носеше дневния ред като трофей. Извади телчето и подреди четирите листа един до друг на бюрото.
Бяха оригиналните страници, напечатани на пишеща машина. Не индигови копия, не фотокопия, нито факсове. Това се виждаше от пръв поглед. Между редовете и в полетата имаше добавени на ръка бележки и поправки. С различни почерци. Най-вече на Креймър, но почти сигурно и на Васел и Кумър. Беше нещо като официална чернова. Това също се виждаше от пръв поглед. Явно в съставянето му бяха вложени много мисъл и съвместни усилия.
На първата страница имаше анализ на проблемите, пред които са изправени бронетанковите войски. Евентуалните интегрирани части, загубата на престиж. Възможността командването да им бъде иззето. Констатациите бяха мрачни, но в никакъв случай не оригинални. И до голяма степен отговаряха на истината, каквато ми я бе описал началник-щабът.
Втората и третата страница съдържаха в общи линии това, което бях казал на Съмър. Предложения за дискредитиране на основни опоненти чрез максимално очерняне. Някои бележки в полетата съдържаха намеци за пикантни подробности, много от които твърде любопитни. Зачудих се откъде ли разполагаха с тези факти. И се запитах дали Военна прокуратура няма да предприеме самостоятелно разследване по тях. Би трябвало. При разследванията често се получаваше така: едни факти водеха след себе си други, които насочваха следствието в различни, често неочаквани посоки.