— Бях подведен.
— Боя се, че това не променя факта.
— Свидетелят ви е мъртъв.
— Да, но е подписал клетвени показания. Които остават вечно валидни. Все едно, че самият той присъства в съда.
Не казах нищо.
— Остава единствено да изясним верността на фактите — каза полковникът. — Имам към вас един-единствен въпрос, на който се отговаря с „да“ или „не“. Извършихте ли това, което твърди Карбоун?
Не отговорих.
Полковникът стана от стола ми.
— Можете да се посъветвате с адвоката си — каза той.
Погледнах капитана. Явно той ми беше назначен за адвокат. Полковникът се изниза тихомълком от кабинета и затвори вратата след себе си.
Капитанът се наведе напред, здрависа се с мен и се представи.
— Полковникът иска да ви помогне — каза той. — Оставил ви е вратичка, през която може да мине стадо слонове. Помогнете му и вие. Цялата работа е нагласена.
— Издъних се — отвърнах аз. — И сега армията ще се погрижи да си понеса заслуженото.
— Грешите — каза той. — Никой не иска да ви прецака. Просто Уилард е подал рапорт и ние трябва да си дадем вид, че правим нещо.
— И какво се иска от мен?
— Само едно: да отречете. Така показанията на Карбоун стават спорни, него вече го няма, за да бъде разпитан, защитата се позовава на вашето право на очна ставка със свидетеля на обвинението според Шестата поправка и случаят приключва автоматично с оправдателна присъда.
Известно време стоях неподвижно и мислих. После запитах:
— И как точно ще стане това?
— Подписвате клетвени показания, също както Карбоун. Той твърди едно, вие обратното, няма доказателства, делото приключва.
— Официален документ значи.
— Това няма да ви отнеме повече от пет минути. Можем да го направим още тук. Вашият ефрейтор ще го напише на машината и ще се подпише като свидетел. Детска игра.
Кимнах.
— А каква е алтернативата? — попитах.
— Трябва да сте луд, за да мислите за алтернатива.
— И все пак какво ще стане, ако не подпиша?
— Все едно да се признаете за виновен.
— И какво ще стане после? — настоях аз.
— След като се признаете за виновен? Понижение в чин и длъжност, намаление на заплатата, при това със задна дата, от деня на инцидента. От Отдела за работа с цивилни няма да допуснат да ви се размине.
Аз мълчах.
— Ще ви разжалват в капитан. При това в редовната военна полиция, понеже в Сто и десета специална част няма да ви искат повече. Това е краткият отговор на въпроса. Но вие трябва да сте луд, дори само да си го помислите. От вас се иска едно, да отричате докрай.
Седях и си мислех за Карбоун. Мъж на трийсет и пет години, от тях шестнайсет прекарани във войската. В пехотата и въздушнопреносимите войски, при рейнджърите, накрая в „Делта“. Шестнайсет трудни години. През което време единственият му грях беше, че е пазил в тайна нещо, което изобщо не би трябвало да бъде тайна. И се бе опитал да предупреди частта си за надвиснала опасност. И в двете неща не виждах нищо лошо. А за тях бе платил с живота си. Бе открит мъртъв в гората, видях го нарязан на парчета върху онази маса. После си спомних за дебелака от стриптийз бара. Фермерът не ме интересуваше особено. На него само му бях разбил носа. Какво толкова? Но дебелият го бе отнесъл яко. От друга страна, той трудно можеше да мине за достоен гражданин на Северна Каролина. Не вярвам да доживееше някога да получи награда за гражданска доблест от губернатора.
Известно време размишлявах за тези двамата. За Карбоун и за дебелака, когото бях пребил на онзи паркинг. После помислих малко и за себе си. Майор, изгряваща звезда, наперен военен следовател от специалните части, човек, сочен за пример, с обещаваща кариера.
— Е, добре — казах накрая. — Повикайте полковника.
Капитанът стана от стола и отвори вратата. Задържа я, за да влезе полковникът, и я затвори зад него. Седна до мен. Полковникът се провря покрай нас и седна зад бюрото ми.
— Така — рече той. — Да приключваме с тази работа. Жалбата е неоснователна, нали?
Аз го погледнах. Не казах нищо.
— Е?
Длъжен си да постъпиш правилно.
— Жалбата отговаря на истината — казах аз.
Той се облещи насреща ми.
— Жалбата е основателна — казах аз. — И точна. Във всички подробности. Всичко стана така, както го е описал Карбоун.
— Господи! — въздъхна полковникът.
— Вие луд ли сте? — обади се капитанът.
— Може би — отвърнах аз. — Но Карбоун не беше лъжец. Това не бива да е последното нещо, което ще му се пише в досието. Той заслужава повече. Служил е вярно шестнайсет години.
В стаята настана тишина. Тримата седяхме и се гледахме. Тях ги чакаше много писане. А мен — понижение в чин и длъжност. Щях отново да бъда редови капитан от военната полиция. Край на специалните части. Но пък не бях изненадан. Бях го очаквал. Още от момента, когато затворих очи в самолета и плочките на доминото започнаха да падат една след друга.