Оказа се къща. На тиха уличка, в ничията земя северно от Арлингтън. С много дървета — някои вечнозелени, други с опадали листа. Парцелите бяха с неправилна форма. Алеите за коли бяха дълги и извити. Градините — добре поддържани, но без въображение. Улицата имаше такъв вид, сякаш в началото й спокойно можеше да се сложи табела: Запазено за разведени държавни служители от мъжки пол със средни доходи. Нелош квартал. Не идеален, но във всеки случай доста по-добър от онези безлични прави улици в предградията, където къщите са долепени, предните дворчета са заврени едно в друго, а по тротоарите се гонят немирни деца и разтревожени майки.
Подминах я и паркирах на километър и половина по-нататък. Времето беше мъгливо, с ниски облаци. Нямаше луна и звезди. Бях с камуфлажна униформа в горски десен. Толкова невидим, колкото беше постижимо със средствата на Пентагона. Надявах се до седем часа улицата да си остане все така пуста. Може би немалка част от държавните служители със среден доход имаха амбиции да станат държавни служители с висок доход и бяха готови да останат край бюрата си, за да впечатлят онези, от които зависеше това. Тръгнах по първата успоредна улица зад къщата на Уилард и стигнах до две занемарени дворчета, едно до друго. И в двете къщи не светеше. Свих по първата алея за коли, подминах притъмнелия силует на къщата и продължих нататък през задния двор. Спрях и се ослушах. Не се чуваше лай на кучета. Завих настрани и тръгнах покрай оградата, докато се озовах срещу задния двор на Уилард. Беше пълен с повехнала висока трева. В средата на ливадата ръждясваше изоставена скара за барбекю. На казармен жаргон дворът не беше уставно опрятен. Беше си направо кочина.
Огънах една от железните пръчки на оградата, колкото да се промуша. Пресякох задния двор на Уилард, заобиколих гаража и застанах пред входната му врата. На верандата нямаше осветление. Къщата почти не се виждаше от улицата. Мястото не беше идеално, но не беше и съвсем лошо. Подпрях се с лакът върху бутона на звънеца. Чух го как отекна във вътрешността на къщата. След малко долових стъпки. Дръпнах се крачка назад. Уилард отвори вратата. Изобщо не се забави. Сигурно беше очаквал доставка. Китайско или може би пица.
Ударих го с юмрук в гърдите, за да го отместя назад. Влязох и затворих с крак вратата след себе си. Къщата беше запусната и неуютна, въздухът миришеше на застояло. Приведен одве, Уилард се подпря на стълбищния парапет. Ударих го с юмрук в лицето и го съборих по гръб. Той се претърколи по корем, надигна се на колене и лакти, а аз го ритнах в задника и продължих да го ритам, докато накрая схвана какво се искаше от него и се затътри на четири крака към кухнята. Там отново се претърколи и седна на земята, подпрян с гръб на един от кухненските шкафове. В очите му се четеше ужас, но и объркване. Сякаш не можеше да повярва какво се върши с него. Сякаш се питаше: Това ли заслужих заради някаква си глупава дисциплинарна жалба? Бюрократичният му мозък не можеше да го проумее.
— Чу ли за Васел и Кумър? — запих го аз.
Той кимна бързо и уплашено.
— Помниш ли лейтенант Съмър?
Той отново кимна.
— Тя ми посочи нещо — казах аз. — Беше доста очевидно, но тя ми обърна внимание, че си щял да се измъкнеш безнаказано, ако не бях пренебрегнал заповедта ти.
Той ме гледаше неразбиращо.
— Това ме накара да се замисля — продължих аз. — Какво точно бях пренебрегнал?
Той не каза нищо.
— Аз те подцених. Извинявам ти се. Мислех си, че не си струва да се съобразявам с глупавото натягане на един смотан кариерист и тъпак като теб. Че пренебрегвайки заповедите ти, отказвам да се вържа на буквоядството на някакъв кретен, дето всичко разбира и се изживява като голям шеф. Но не съм бил прав. Защото се оказа, че съм пренебрегнал нещо напълно различно.
Той седеше на пода и ме гледаше.
— Теб не те беше срам заради Креймър — казах аз. — Нито пък ти беше толкова мъчно за Васел и Кумър, че ги тормозя. И изобщо не ти пукаше за армията, когато ми нареждаше да пиша смъртта на Карбоун злополука. Ти просто изпълняваше задачата, за която си бил пратен. Някой е искал да замаже три убийства и е избрал теб да му свършиш мръсната работа. Ти си съучастник в прикриване на престъпление, Уилард. Ето какво си правил през цялото време. И това е било, което пренебрегнах. Указанията ти да замажа случая. Защото как иначе можеше да ми наредиш да не разследвам убийство? Беше си целенасочено проваляне на следствието, умишлен саботаж, започнал още на втори януари с преместването на Гарбър в Корея и поставянето ти на негово място. Ти си бил докаран тук, за да може те спокойно да свършат това, което са били намислили за четвърти. Друга причина няма.