Той мълчеше.
— Отначало си помислих, че нарочно са пратили некадърник, за да не се справи и следствието да тръгне по грешна следа. Но не е било така. Те са пратили свой доверен приятел.
Уилард мълчеше.
— Трябваше да им откажеш — продължих аз. — Ако им беше отказал, те нямаше да посмеят да приведат плана си в изпълнение и сега Карбоун и Брубейкър щяха да са живи.
Той мълчеше.
— Ти ги уби, Уилард. Наравно с ония двамата.
Коленичих до него. Той уплашено издрапа назад и се притисна с гръб към шкафа. В очите му се четеше поражение. Но реши да направи един последен опит.
— Нямаш доказателства — каза той.
Сега беше мой ред да не отговоря.
— Може пък наистина да е било от некадърност — настоя той. — Как ще докажеш, че е умишлено?
Не отговорих. Очите му блеснаха от инат.
— Нямаш работа с идиоти — каза той. — Нищо не можеш да докажеш.
Извадих от джоба си беретата на Франц. Същата, с която бях стрелял по Маршъл в пустинята. Не се беше загубила. Напротив, носех я със себе си от Калифорния. Затова този път, по изключение, си бях предал чантата на багаж. В пътническия салон не се допускат огнестрелни оръжия.
— Този пистолет е отписан — обясних аз. — Като унищожен. Не се води никъде.
Уилард гледаше изцъклен пистолета.
— Не ставай глупак — каза той. — Нищо не можеш да докажеш.
— Ти също нямаш работа с идиот, Уилард — казах аз.
— Нищо не разбираш — каза той. — Изпълнявах заповед. От най-високо място. Това е армия. Заповедите са, за да се изпълняват.
Поклатих глава.
— Това извинение досега на никого не е помогнало.
— Имах заповед — повтори той.
— От кого?
В отговор той само затвори очи и поклати глава.
— Няма значение — казах аз. — Знам кой е издал заповедта. Знам също, че не мога да го накажа. Не и на поста, който заема. Но мога да накажа теб. За назидание. Той ще го разбере.
Уилард отвори очи.
— Няма да го направиш.
— Защо не отказа?
— Не можех да откажа. Беше време да се вземе страна. Не го ли разбираш? Рано или късно всички трябва да вземем страна.
Кимнах.
— Тук си прав.
— А сега бъди разумен — каза той. — Много те моля.
— Мислех, че ти си гнилата ябълка — казах аз, — но се оказа, че цялата кошница са гнили. Здравите ябълки се оказаха рядкост.
Той ме гледаше.
— Провалихте живота ми — казах аз. — Ти и твоите гадни приятелчета.
— Какво сме ти провалили?
— Всичко.
Станах. Дръпнах се назад. Свалих предпазителя на беретата.
Той ме гледаше.
— Сбогом, полковник Уилард — казах аз. Вдигнах пистолета и го опрях в слепоочието си.
Той ме гледаше.
— Прощавай, пошегувах се — казах аз.
После го застрелях точно в средата на челото.
Деветмилиметровият куршум с медна риза отнесе цялата задна половина на черепа му, заедно с голяма част от мозъка, като измеси всичко това с отломките от сервизи в шкафа зад него. Аз натъпках в джобовете му цигарите, амфетамина и двете дози крек, плюс една по-скоро символична пачка долари, излязох през кухненската врата и пресякох задния двор. Промуших се през оградата и през парцела на съседите се отправих към червения форд. Седнах зад волана, отворих пътната чанта и смених ботушите. Свалих онези, които бях съсипал в пустинята Мохаве, и сложих едни по-нови. После подкарах на запад към „Дълес“. Право към паркинга на „Хърц“. Хората, които се занимават с даване на коли под наем, не са прости. Знаят, че всяка кола, докато се кара, се пълни отвътре с всевъзможни боклуци. Затова слагат на паркингите си големи контейнери за смет с надеждата, че клиентите им ще се засрамят и ще изхвърлят поне част от боклука сами. Така спестяват от заплати за почистващ персонал. По една минута от кола да икономисат, пак е нещо. Аз изхвърлих старите си ботуши в единия контейнер, а беретата на Франц в другия. Можеше да се предполага, че при оборота на „Хърц“ контейнерите им се изпразват всеки ден.
Оттам отидох пеша до терминала. Не ми се вземаше летищен автобус. Показах служебната си карта, извадих чекова книжка и си купих еднопосочен билет до Париж със същия полет, с който бе пристигнал брат ми навремето, когато светът още беше различен.